Какво може да научи Джо Байдън от наръчника на Ричард Никсън

Кажете „Ричард Никсън“ и повечето американци ще си помислят „Уотъргейт“ и „скандал“. По-добрият прочит може да го покаже и като човека, който отвори дипломатическите отношения на САЩ с Китай.

Но по-задълбоченият анализ показва, че предизвикателствата, пред които бе изправена администрацията на Никсън - от променящите се възгледи за мястото на Америка в света, през натиска на глобализацията, до трудностите при балансирането между икономическата и външната политика - са точно тези, пред които е изправен днес президентът Джо Байдън, пише Рана Форухар за Financial Times.

Всъщност може да се каже, че Америка сега е в повратна точка, която е доста подобна на тази през 1971 г., годината, в която Никсън и неговите старши съветници взеха решението да прекъснат връзката между американския долар и златото, като по този начин премахнаха ключов стълб на Бретънуудската валутна система. Фактически именно това твърди Джефри Гартън във важната си нова книга „Три дни в Кемп Дейвид: Как една тайна среща през 1971 г. промени глобалната икономика“.

Гартън е в чудесна позиция да разкаже тази история. Работил е както в дипломацията, така и във финансите: бил е помощник на министъра на търговията в администрацията на Клинтън и управляващ директор на Blackstone Group. Той също така е направил обширни интервюта с няколко от видните фигури, които, както се казва в мюзикъла „Хамилтън“, всъщност бяха „на мястото на събитието“. Пълният списък с 44 интервюирани - от Хенри Кисинджър и Пол Волкър до Алън Грийнспан и Джордж Шулц - е впечатляващ и изчерпателен.

Защо тази история е толкова актуална днес? Защото сега, както и тогава, една ера в историята на глобалната монетарна система се приближава към своя край. Тази, която може би започна с решението на Никсън да скъса със златното покритие на долара. Това помогна да се направи износът на САЩ по-конкурентен (един вид тогавашната стратегия „Америка на първо място“) и коригира търговския дисбаланс, възникнал от твърде многото долари, излизащи в чужбина.

Тази ера също така даде възможност за значително по-голям лост на централната банка върху икономиката. Вместо да прави политически труден избор между различни групи по интереси, Никсън (и почти всяка администрация оттогава) прехвърли отговорността на Федералния резерв. По-високите лихвени проценти ограничиха инфлацията и в крайна сметка доларите отново се вляха в САЩ.

Но вместо строги ограничения на спекулациите, това подготви почвата за финансиализацията на икономиката, при която секюритизацията, а не кредитирането, се превърна в основния бизнес на американската финансова система, която стана твърде голяма, за да фалира.

Администрацията на Байдън разчита, че тази глобална икономическа парадигма ще се запази – всъщност тя е необходима, за да може президентът да изпълни плановете си за фискални стимули, които зависят от относително ниските лихвени проценти и силата на долара, даващи възможност на САЩ да заемат.