Моделът на МОК за Олимпиадите стана неустойчив

Преди имаше поток от градове, желаещи да домакинстват Олимпийските игри, конкурирайки се помежду си за тази чест. Детройт се опита цели девет пъти между 1944 и 1972 г., но без успех, пише за Financial Times Щефан Шимански, професор по спортен мениджмънт.

Ентусиазмът обаче намаля по целия свят. На 23 юли започна изключителният спектакъл на Олимпиадата в Япония, която ще бъде при затворени врати в страна, в която само месеци преди началото й 83% от населението заявиха, че не искат тя да се провежда. Много жители на Токио се притесняват, че посетителите ще донесат нови варианти на Covid-19 в държава, където по-малко от една трета от населението е ваксинирано.

Олимпийски домакини от близкото минало като Рио де Жанейро и Атина бяха принудени да харчат оскъдни публични средства за инфраструктура и съоръжения, само за да се окажат после с изоставени стадиони и олимпийски села. И докато някои кметове и политици все още гонят славата, хората, които всъщност трябва да живеят с игрите и техните последствия, все по-често молят любезно Международния олимпийски комитет (МОК) да потърси друго място.

Много градове се отказаха от кандидатстване през последните години, често след сравнително убедителни референдуми, включително Бостън, Калгари, Инсбрук, Мюнхен, Хамбург, Осло и Берн. Най-смущаващият случай беше Денвър, който се отказа, след като градът вече беше избран. 11 града се бореха за игрите през 2004 г.; 20 години по-късно само два се състезаваха за летните игри - Париж и Лос Анджелис, след като другите кандидати се оттеглиха. МОК, изпаднал в паника, че може да остане без кандидати набързо им присъди по една Олимпиада, съответно през 2024 и 2028 г. През юли МОК обяви Бризбън за домакин на игрите през 2032 г. - единственият останал кандидат, след като комитетът изключи всички други. 

Всичко това ни казва, че моделът на МОК за Олимпиадите е станал неустойчив. Той е чудесен за спортистите, телевизиите, спонсорите и спортните администратори - но скъп, несправедлив и неработещ за градовете. Обещанията за икономически ползи и прекрасно градско развитие все повече се оказват илюзорни.

Има решение. Първо, да се намали мащабът на игрите, така че те да могат да се превърнат в приобщаващи, а не изключващи събития. Основната атракция са спортистите и техните чудни подвизи, като по-голямата част от нас ще ги гледат по телевизията, а не на живо. Спортистите не трябва да се състезават в дворци и катедрали. По-скромни обекти могат да бъдат по-привлекателни от блясъка, който се разпространи в игрите като златна гъба, като икономиите ще бъдат колосални. Това би било първа стъпка в привличането на градове, които сега нямат финансовата възможност да кандидатстват.

МОК също така трябва да си постави за цел да помага именно на градове без необходимите съоръжения - градове, които обичат спорта, но не могат да си позволят нов стадион. Вземете Детройт: градът e луд по спорта още от сезон 1935-36, когато Тигрите спечелиха Световните серии по бейзбол, Лъвове победиха в шампионата по американски футбол, Крилете взеха купата Стенли в хокея, а Джо Луис надви Примо Карнера, за да стане най-великият боксьор на своята епоха.

Но когато кажете Олимпиада в Детройт, хората гледат с насмешка или защото не смятат, че градът е достатъчно добър за игрите, или (все повече) защото мислят, че игрите няма да са от полза за Детройт.

Но какво ще стане, ако МОК, вместо да изисква публични разходи, предложи да допринесе от огромните си приходи за финансиране разширяването на системата за обществен транспорт; да се изгради олимпийско село чрез жилища на достъпни цени; и да ремонтираме вече наличните съоръжения, вместо да строим нови? Въпросът не трябва да бъде какво може да направи един град за Олимпиадата, а какво тя може да направи за него.