Бързият успех на талибаните в Афганистан не е изненадващ

Талибаните са отличен пример за тезата на Бърмън. Тяхната фундаменталистка версия на сунитския ислям налага строги изисквания към всички членове. За тях е лесно да идентифицират и изберат лидери, които са най-кооперативни и знаят, че може да им се има доверие, че няма да дезертират. В резултат на това те се превърнаха в дисциплинирана организация, в която лидерите и бойците от по-ниско ниво е малко вероятно да се отклонят от мисията на групата за създаване на ислямска държава.

Това обяснява идването им на власт в Афганистан през 90-те години. След изтеглянето на съветските сили през 1989 г. Афганистан се разпадна на съперничещи си кланове, които се борят за политическа и икономическа власт. Разделената управляваща система не можеше ефективно да събира данъци. Инфраструктурата на страната, включително способността да се гарантират основните пазарни взаимодействия, рухна.

Талибаните бяха единственото обединяващо образувание, което можеше да гарантира безопасни търговски пътища, да събира данъци без прекомерно ограбване на населението и да предоставя основни обществени блага на ключови градове. Първоначално те направиха това, като осигуриха контрол над магистрала Кандахар-Херат, важен търговски път между Пакистан и Иран. Преди това конкурентни племенни организации владееха участъци от тази магистрала, спираха всички транзитни превози и облагаха извънредно камионите. Тъй като много различни кланове извличаха пари на всеки няколко мили, транспортирането на стоки по този път стана твърде скъпо и търговията спря.

В крайна сметка талибаните разположиха бойци на ключови места по магистралата и облагаха с данъци търговците само веднъж, като същевременно защитаваха шофьорите на камиони от други бандити. Тъй като отдадените членове на талибаните доказваха своята лоялност чрез придържане към строги религиозни кодекси, бе малко вероятно те да грабят допълнително камионите, позволявайки да се възобнови търговският транспорт.

Успешно гарантирайки този път, талибаните събираха поносими данъци, които използваха за инфраструктурни проекти в цялата страна. Талибаните станаха сравнително популярни. Афганистанците може и да не харесваха репресивната им религиозна политика, но поне пътищата бяха отворени и електричеството бе възстановено.

Талибаните също се оказаха сравнително справедливи арбитри в гражданското правосъдие, след като имамите започнаха да решават търговските спорове. Ако хората вярват, че правата на собственост могат да бъдат справедливо наложени, те са по-склонни да правят дългосрочни инвестиции, които подкрепят икономическия растеж. Дори след свалянето им през 2001 г., талибаните продължиха да служат като съдебна система в сянка на някои места, където светският режим се оказа неефективен.

Всичко това беше възможно, защото талибаните са строго религиозно движение, в което лидерите и членовете доказват своята лоялност, като се придържат към строги поведенчески изисквания. Светското правителство нямаше това предимство. Не е чудно, че когато талибаните завземаха град, местното население обикновено оказваше малка съпротива. За много афганистанци стриктното и предвидимо прилагане на шериата е за предпочитане пред произволното и клептократично управление, което афганистанците изпитаха в продължение на две десетилетия.

Класически либерално правителство с широки граждански свободи би било много по-добре, разбира се. Предлагам само обяснение защо талибаните успяха да завладеят страната токова бързо, казва Гил:

Въпреки привидната незначителност на религията в светския Запад, би било добре политиците и военните стратези да разберат нейната сила на други места по света.