Великобритания няма да реши сама мигрантската си криза

Може никога да не научим имената на 27-те души, загинали, опитвайки се да пресекат Ламанша, за да потърсят убежище. Или тези на многото други, които вероятно са загинали без изобщо да бъдат открити. В този опасен воден участък, казват бежански групи, телата могат да бъдат понесени от течения и никога да не бъдат изхвърлени на брега.

Трагедии като тази ни карат да се вгледаме в нещата, които ни правят неспокойни. Нашата държава не беше просто транзитна, през която минаваха тези отчаяни хора, а тяхната дестинация, тяхната надежда, пише Къмила Кавъндиш за Financial Times.

Великобритания смята себе си за страна с голямо сърце. Едва се чу мърморене, когато правителството предложи на почти 3 милиона хонконгчани да се установят в Обединеното кралство, нито пък когато обеща да приеме 20 000 бежанци от Афганистан. Но когато хората пристигат хаотично с малки лодки, предпазливостта подкопава съчувствието и има страх, че сме отстъпчиви.

Тези лодки разкриват последната лъжа на правителство, което обеща да „си върне контрола“ след Brexit, но сега открива, че не може да контролира границата само от едната й страна. За правителство, което напусна единния пазар на ЕС, за да сложи край на свободното движение на хора, спирането на лодките е политически императив. Но ескалирането на реториката срещу Франция има зрелищни обратни резултати - както се вижда от решението на Елисейския двор да отмени поканата към министъра на вътрешните работи на Обединеното кралство Прити Пател за неделната междуведомствена среща на високо равнище за миграцията в Кале. Сега, когато е извън ЕС, се оказва, че Великобритания се нуждае от Франция много повече, отколкото Франция се нуждае от нея.

Но британският премиер Борис Джонсън не може да устои на изкушението да се преструва, че е обратното. На фона на застрашените животи писмото му от четвъртък до президента Еманюел Макрон беше изумително със своето самодоволство и лицемерие. Настояването французите да участват в съвместни патрули е нещо, което се прави чрез дипломатически канали, с огромна деликатност, а не като публикувате писмо, в което се твърди, че Великобритания има всички най-добри идеи и че Франция трябва да реагира. Ако ни липсва усет в международните преговори по този начин, страхувам се за нашето бъдеще.

Великобритания няма право да заема такава позиция, като се има предвид, че настоящата ни система за убежище е едновременно нехуманна и неефективна. Тя не поражда доверие у избирателите, нито гарантира достойнството на търсещите убежище. Ограничаваме новодошлите и не им позволяваме да работят. Това би имало повече смисъл, ако твърдо депортирахме онези, чиито молби за убежище се считат за недопустими, или тези с криминални досиета, но не го правим. Някои се вливат в сивата икономика, други подават множество жалби, докато статутът им не бъде уреден. Така че обществеността продължава да подкрепя бежанските лагери на ООН, което е британската политика, но е дълбоко подозрителна към даването на убежище.