Централните банки трябва да запазят хладнокръвие в борбата с инфлацията

Очевидният отговор е, че дори ако търсенето е близо до нормалното ниво, предлагането може да не е, или поради пандемията, или заради скоковете в цените на енергията и суровините. Но колко сигурни можем да бъдем, че това са трайни проблеми? (Няма много логика да предизвикваме рецесия, за да се справим с временните болежки на предлагането).

Пандемията можеше да навреди на капацитета на икономиката да произвежда, като намали броя на здравите работници. Но не и в еврозоната, където много страни се радват на рекордно високи нива на заетост. И докато в щатската икономика все още работят почти милион по-малко хора, отколкото през февруари 2020 г., настоящият бум продължава да добавя работни места с темпове, надвишаващи два пъти средните стойности преди пандемията. Ръстът на заетостта остава силен и в континентална Европа.

Има малко признаци това да спре. Но централните банки могат да го осуетят с решимостта си да ограничат растежа на търсенето. Така възниква въпросът: наистина ли това, от което нашите икономики най-много се нуждаят сега, е да има по-малко работещи хора? Дори през призмата на инфлацията, не е ли поддържането на силен ръста в заетостта (а оттук и в предлагането) това, което е необходимо за устойчиво намаляване на ценовия натиск?

Същото важи и за енергийната криза. За икономиките, които са нетни вносители на енергия, високите цени на петрола, газа и електроенергията ги правят по-бедни, така че те ще трябва да изнасят повече и да консумират по-малко, за да осигурят енергийните си нужди. Как се облекчава този проблем чрез намаляване и на собственото им производство, когато рестриктивната политика удря както заетостта, така и инвестициите? (Що се отнася до страните, които не са нетни вносители, по-високите цени на енергията причиняват неравенство, което затягането на паричната политика може само да влоши).

Последният аргумент за затягане към рецесия, предизвикана от предлагането, е да се избегне спиралата заплати-цени. Но рационалността му е оправдана, ако рискът е повече от теоретичен. Сами по себе си, увеличенията на заплатите, разбира се, са нещо, което трябва да се приветства - и стабилните маржове на печалба сочат, че разходите за заплати не водят до повишаване на цените. Заслужава да се отбележи също, че страните с най-голямо разпространение на колективното договаряне (Франция, Италия, Скандинавските) имат най-ниски нива на инфлация.

Нищо от това не трябва да омаловажава истинското страдание, причинено от кризата при разходите за издръжка. Но паричното затягане на прага на рецесия ще влоши нещата без никаква полза. Правителствата трябва да осигурят подкрепа за най-тежко засегнатите от скока на цените. Но може би централните банки - в името на паричната и икономическата стабилност - трябва да се отнасят към инфлацията по-толерантно.