Нещастният край на вечния цикъл с количественото облекчаване

Централните банкери избраха да игнорират основния проблем с дълговете, докато се опитват да съживят икономическата активност. От 2008 г. насам общият публичен и частен дълг на основните икономики е нараснал с над 60 трлн. долара до над 200 трлн. долара, или около 300% от световния брутен вътрешен продукт (БВП), което представлява ръст от над 20 процентни пункта, коментира за Financial Times бившият банкер Сатяджит Дас, автор на A Banquet of Consequences.

През последните осем години растежът на общия дълг се е забавил, но остава доста над съответстващия темп на икономическия ръст. По-високите публични заеми в подкрепа на търсенето и финансовата система компенсират скромните намалявания на дълга от бизнесите и домакинствата.

Ако средният лихвен процент е 2%, то тогава съотношението от 300% на дълга спрямо БВП означава, че икономиката трябва да се разраства с номинален темп от 6%, за да компенсира лихвата.

Финансовите пазари сега са преследвани от високите нива на дълга, което ограничава търсенето, тъй като силно задлъжнелите кредитополучатели и страни имат ограничени възможности за увеличаване на разходите. Плащанията по обслужване на дълга прехвърлят печалба към инвеститори с по-ниска пределна склонност към потребление. Ниските лихвени проценти са нужни, за да се избегнат дефолти, което намалява доходите на вложителите, а това води до допълнително спестяване за задоволяване на бъдещи нужди и влияе на платежоспособността на пенсионните фондове и застрахователните компании.

Нормализирането на политиката е трудно, тъй като по-високите лихвени проценти ще създадат проблеми за свръхзадлъженелите и ще доведат до загуби за собствениците на облигации. Дългът намалява и гъвкавостта и устойчивостта, правейки икономиките уязвими към шокове. 

Опитите да се засилят растежа и инфлацията, за да се управляват нивата на задлъжнялост, ограничават успеха. Възстановяването е заглушено.

Мудното търсене, забавянето на глобалната търговия и капиталовите потоци, демографията, по-ниският ръст на производителността и политическата несигурност се отразяват на активността. Ниските цени на суровините, особено на енергията, свръхкапацитетът в много индустрии, липсата на ценова сила и валутните обезценявания поддържат инфлацията слаба.

Предвид липсата на растеж и инфлация единствената реална алтернатива е или опрощаване на дълга, или несъстоятелност. Спестяванията, създадени за финансиране на бъдещите нужди, например при пенсиониране, са изгубени.

Допълнителни взимания от държавата за покриване на недостига или намалелите бъдещите разходи се отразяват на икономическата активност. Загубите за вложителите остро свиват икономическата активност. Значителни отписвания водят до кризи за банките и пенсионните фондове. Правителствата трябва да се намесят, за да инжектират капитал в банките, за да поддържат плащанията и цялостта на финансовата система, коментира Дас.

Без да имат възможност да увеличат, надуят, обявят в несъстоятелност или преструктурират задълженията централните банкери се опитват тихомълком да намалят заемите. Официалните лихвени проценти са под реалния темп на инфлацията, за да позволи на свръхзадлъжнелите кредитополучатели да поддържат неустойчиви високи нива на дълг. В Европа и Япония дефлацията изисква прилагането на политика на ниски лихвени проценти, което води до ясно изразено намаляване на номиналната стойност на дълга.

Монетизацията на дълга и изкуствено потисканите или отрицателните лихвени проценти реално представляват данък за вложителите и притежателите на държавен дълг. С времето това преразпределя богатството от вложителите към кредитополучателите и към централните банки, което захранва социално и политическо недоволство, ясно очертано от Голямата депресия.

Глобалната икономика сега може би се оказва в капана на вечен цикъл на количествено облекчаване. Слаба икономика принуждава централните банкери да прилагат експанзионистични фискални мерки и количествено облекчаване.

Ако икономиката реагира, то тогава по-голямата икономическа активност и страничните ефекти от количественото облекчаване насърчават спиране на стимулите. По-високите лихвени проценти забавят икономиката и водят до финансови кризи, което стартира повтаряне на цикъла.

Ако икономиката не реагира или се появят външни шокове, то тогава има натиск за допълнителни стимули, докато централните банкери се опитват да запазят контрол. Междувременно нивата на дълга продължават да растат, което прави положението още по-трайно, както показва опитът на Япония.

Икономистът Лудвиг фон Мизес бе песимистично настроен за развръзката, припомня Дас. „Няма средство, с което да се избегне финалния срив на бум, създаден от разширяване на дълга“, пише той. „Алтернативата е само в това дали кризата ще дойде по-бързо в резултат на доброволния отказ от допълнително разширяване на дълга или по-късно като финална и абсолютна катастрофа на участвалата валутна система“.