Защо частните учебни заведения не се възползваха от държавното финансиране?

При приемането на новия закон за предучилищното и училищното образование преди три години, една от най-обсъжданите теми беше предоставянето на държавно финансиране на частни училища и детски градини. Едната страна в дебата твърдеше, че това финансиране ще доведе до изравняване на конкуренцията между държавни и частни училища и ще премахне дискриминацията спрямо учениците в частните. Според другата то би представлявало субсидиране на богати деца, които не се нуждаят от държавните средства, за да получат образование. Досега дебатът оставаше изцяло теоретичен, но вече знаем, че всъщност е бил безсмислен, тъй като въпреки предоставената им възможност, много малък брой частни учебни заведения са се възползвали от нея, пише Адриан Николов от Института за пазарна икономика (ИПИ).

За да сме точни, от 216 частни училища и детски градини, за държавно финансиране са кандидатствали 14, или малко над 6%. При това прави впечатление, че сред тези 14 не се срещат популярни и силно търсени от родителите учебни заведения, нито такива, които се класират в челото на резултатите от матурите. Защо се случи това? Няма видима причина за отказа от това средства, стига тази правна възможност наистина да беше изпълнение на принципа „парите следват ученика“, вместо „парите следват повечето ученици“, който съществува при липсата на равнопоставеност между учениците в държавните учебни заведения и частните ученици. 

Финансирането обаче беше съпроводено с изискване частните училища да приемат поне 20% от учениците си без такса за обучение. Това условие бе добавено към закона между първо и второ гласуване набързо, без аргументация или анализ. За да се „продаде” на обществото бе обяснено, че тези 20% ще бъдат за даровити деца и деца със специални потребности, т.е. на частните училища им бе вменена някаква криворазбрана социална функция. Трябва да имаме предвид обаче, че таксите в повечето частни училища значително надхвърлят държавните разходни стандарти за финансиране на училищно и предучилищно образование. По тази причина, изискването за 20% „безплатни” ученици в общия случай би представлявало финансова загуба за училищата, които го изберат. Още при приемането на законаписахме, че на повечето градини и училища сметката няма как да им излезе при сегашните цени на обучение в частна градина или училище.

Докато държавното финансиране идва със значителен обем изисквания, то редът, по който се определят учениците, чието образование ще бъде безплатно, е описан доста мъгляво – единственото изискване е осигуряването на „безплатно обучение на не по-малко от 20 на сто от приеманите в тях деца и ученици, в това число деца и ученици с изявени дарби и/или със специални образователни потребности“ (чл.121, ал.1 на цитираната по-горе наредба). Не става ясно какви са обаче децата с изявени дарби и как дарбата ще бъде определяна. Доколкото повечето частни училища подлагат на селекция учениците си, няма основания да се смята, че в тях поначало попадат деца със слаби възможности. Обратно, липсата на по-ясни определения може да създаде възможности за корупция и натиск върху частните училища да приемат определени ученици, а при отказ да им бъде отнето вече полученото право на държавно финансиране.

Каквито и да са причините за това обаче, виден е провалът на намеренията на държавата да финансира учениците в частните училища. Отказът на 94% от тях да се възползват е достатъчно красноречив. Ако МОН обаче наистина има намерение да провежда политика в подкрепа на децата във всички учебни заведения без оглед на собствеността, вместо да им прави мечешки услуги, има няколко очевидни стъпки, които може да предприеме.

Най-лесната, а и същевременно най-фундаменталната, е освобождаването на учебните програми. Понастоящем частните училища с лиценз от МОН са длъжни да се съобразяват стриктно с определените учебни програми и образователни изисквания, а специалното обучение, което искат да предоставят на учениците си, не ги замества, а се натрупва отвъд тях. Това поставя изкуствено ограничение пред потенциала и гамата от образователни услуги, които те биха могли да предоставят. За да могат да дават по-добро и съобразено с потребностите на учениците си обучение, обаче, частните (а и не само) училища трябва да получат много по-голяма свобода при определянето на програмите и съдържанието си.

Ако субсидирането на частното образование продължава да е воля на образователната политика, то възможно решение е въвеждането на форма на образователни ваучери за децата извън системата на държавно образование, с размера на разходния стандарт, който децата биха получили, ако учеха в държавно училище. По този начин дискриминацията спрямо учениците в частните училища би била премахната, но без да се натрапват изисквания за „даровити“ деца или деца със специални потребности, както и без държавата да се меси в конкуренцията между училищата. Положително последствие от такава политика би могъл да бъде и очакваният спад в таксите на частните училища и на разходите на семействата за образование в резултат на допълнителните средства.

В крайна сметка, първият опит за премахване на дискриминацията спрямо децата в частните училища е неуспешен. Можем само да се надяваме, че няма да остане и последен.