ИПИ: Проблемът не е паралелният износ на лекарства, а ниските доходи

В средата на август правителството публикува за обществено обсъждане претоплени предложения за реформа в лекарствената политика, като фокусът е подобряване на достъпа до лекарствени продукти в страната, пише в анализа на Калоян Стайков от екипа на Института за пазарна икономика.

Проблемът с достъпа възниква основно по две причини – паралелният износ предвижда създаване на ограничителен списък с лекарства, чиито износ може да бъде ограничен при недостиг на местния пазар; и
изтегляне на медикаменти от българския пазар, продажбата на които не е рентабилна.

Както писахме в края на миналата година тези „причини” всъщност са директни следствия от регулаторната политика за намаляване на разходите за лекарства на Националната здравноосигурителна каса, а именно регулиране на цените на база най-ниската референтна цена в други 17 страни членки; задължителна отстъпка от 10% от цената на лекарствата без аналог и под патентна защита, които се плащат от НЗОК; ценови коридори при производството на лекарства, финансирани от НЗОК, и оценка на здравните технологии, при която се преценява дали е икономически ефективно Здравната каса да плаща определена медикаментозна терапия.

Крайният ефект от тази политика е по-високи разходи от страна на НЗОК и ограничен достъп до лекарствени продукти. Това не е изненадващо, защото мерките са насочени към следствията на проблема, а не към самия проблем. А той е, че доходите в страната са все още ниски, тъй като заветната конвергенция към средното европейско ниво се движи твърде бавно.

Така например БВП на човек от населението в стандарти на покупателна способност в България е 41% от средния за_ЕС през 2007 г. и 48% през 2016 г. Вярно е, че този период обхваща икономическата криза от 2009 г. и бавното възстановяване след това, но в същия период БВП на човек в Румъния се увеличава от 43% (т.е. близо до това в България) до 59%. С други думи докато за нас кризата е оправдание, за други страни е възможност.

Тъй като доходите не растат достатъчно бързо, включително и заради почти тоталния отказ от реформи през последните години, лесното решение е да се намаляват цените, което е характерно не само за лекарствения сектор, но и за цените на електроенергията, парното и др.

Ниските цени водят до финансови затруднения на компаниите в съответния сектор, а оттам – преосмисляне на предлагането на медикаменти и/или паралелния им износ към страни с по-високи цени.

Тук следва друго лесно решение – вместо преодоляване на първопричината, се взима решение за ограничаване на паралелния износ. С други думи лекарствената политика се превръща в поредния инструмент от арсенала на социалната политика – тъй като доходите са ниски, това позволява да се въведат ограничения в името на потребителите.

Добре, но в най-добрия случай тези ограничения имат временно действие, а в най-лошия водят до ограничен достъп до лекарства, което не е в ничий интерес. Вместо това управляващите следва да се фокусират върху създаване на условия за по-бързо увеличение на доходите и да спрат да изкривяват пазара. Разбира се, това не е кратък процес и са необходими временни мерки за подпомагане на уязвимите групи от обществото, които могат да бъдат негативно засегнати от пазарното развитие.

Това обаче не е работа на държавните институции в здравния сектор, а е част от социалната политика на правителството. С други думи държавните институции, които провеждат социалната политика, следва да идентифицират тези уязвими групи, да оценят необходимостта от социално подпомагане и нейните финансови параметри, както и да изготвят механизъм за отпускането на тези помощи, така че да достигат до най-нуждаещите се.

В противен случай, благодарение на сгрешената регулаторна политика, съвсем естествено се получава така, че в условията на единен европейски пазар и свободно движение на стоки на местния пазар се образува дефицит на лекарства. Абсурдно е държавната политика да е насочена основно към поддържане на ниски цени, което е доказано вредно както за икономиката като цяло, така и за самите потребители.

Съществуват изобилие от примери както в исторически план, така и от други сектори, в които се прилага подобен подход. Ограничаването на естествени процеси е като преграждане на реки – рано или късно реката намира начин да заобиколи преградите или преди плодородни земи се превръщат в пустини.