Бежанската криза в Средиземно море и безпомощността на ЕС

Чудо на модерната инженерна мисъл – най-дългият шосеен и железопътен мост в Европа, съединява Скандинавия с основните европейски транспортни мрежи, свързвайки шведския град Малмьо с датската столица Копенхаген през протока Оресунд. 

Осем километровият мост сближи Швеция и Дания. Когато обаче става дума за отношения към новодошли, двете съседни страни са на двата далечни полюса. Докато датчаните практикуват най-рестриктивната имиграционна политика в ЕС, шведите имат най-отворения и либерален режим спрямо бежанците и търсещите убежище в Евросъюза. За чужденци, сключили брак с датчани, е трудно да получат право да живеят в Дания. А в Швеция само през миналата година са били одобрени 80 000 искания за убежище – над два пъти повече, отколкото във Великобритания, която е шест пъти по-голяма по население, пише в анализ за Guardian Йън Тейлър. 

По отношение на имиграцията политиките на Швеция и Дания са като огъня и водата. Това е пример как в разгара на средиземноморската миграционна криза, в която виждаме как стотици хиляди хора дават пожизнените си спестявания на мрежи от трафиканти и рискуват живота си, за да достигнат до бленуваните брегове на Европа, няма такова нещо като европейска (или обща за ЕС) имиграционна политика. 

Докато трагедиите във водите между Либия и Италия се множат с всяка изминала седмица, вестници, експерти, депутати, неправителствени и благотворителни организации шумно настояват да разберат какво смята Европа да прави по въпроса. Отчаянието и страданието, които потресени гледаме по телевизията и по интернет, подхранват негодуванието спрямо Брюксел, докато неизбрани, самодоволни еврократи, както се твърди, проявяват некадърност, безпомощност и цинично нежелание да намерят адекватен отговор. 

Всъщност, брюкселските институции имат минимална власт върху имиграцията в Европа. Великобритания сама решава, а не Брюксел, колко прокудени сирийци да приеме. Берлин и германските провинциални власти сами определят дали да се предоставя убежище или да бъде извършена депортация. Ето защо вътрешните министри в 28-те правителства на срещата в понеделник в Люксембург можеха да се договорят или не какво да се прави с Лампедуза, а  Еврокомисията или Европарламентът се задоволиха само със съжаление или празни думи. Демонстрирайки отчайваща безпомощност, комисията в Брюксел падна още по-ниско в неделя, когато каза, че е "огорчена" от катастрофата с риболовния траулер в събота през нощта, при която може да са загинали над 900 души, пише БТА. 

"Европейската" имиграционна политика е пълна каша, кръпка от 28 съвсем различни национални системи, ограничени от националните политики и носещи отпечатъка на местната култура и история. Големите етнически малцинства във Великобритания и Франция са остатък от имперските времена. Германската мултикултурност произтича от чуждестранната работна сила, главно турска, докарана, за да подхрани "икономическото чудо" от 1960-те години. Новите страни членки на ЕС от Източна Европа допреди едно поколение бяха затворени общества зад Желязната завеса без опит от масова миграция, с изключение на бягството на техните местни жители от руската окупация. Те продължиха "да изнасят" своите хора към Западна Европа, след като започна процесът на присъединяването им към ЕС през 2004 г. 

Миналата година Естония е получила 155 молби за убежище по данни на ЕС. Германия е получила над 200 000 - почти една трета от всички подадени молби за убежище в ЕС (общо 626 000, или с близо 200 000 повече, отколкото предната година). На седем страни (една четвърт от всички членки на ЕС) се падат над три четвърти от молбите за убежище. Повечето получават откази. Въпреки че през 2013 г. 425 000 молби са били отхвърлени, по-малко от 40 процента от отказите са завършили с депортиране.