Европа се нуждае от стимули, но не и от тези на Драги

Президентът на Европейската централна банка (ЕЦБ) Марио Драги предупреди миналата седмица, че банката ще бъде още по-внимателна, докато следва мандата си заради новите „негативни рискове“. С това централният банкер сякаш подсказва за нов кръг от стимули, вероятно още на следващата среща на централната банка през март. Тази седмица той неведнъж отблъсна критики за това, че едностранчивото му преследване на "почти 2-процентовата“ целева инфлация на ЕЦБ е безумие, коментира BloombergView.

Критиците му имат право. Програмата за количествено облекчаване на ЕЦБ засега има малък ефект и "повече от същото" няма да доведе до по-различни резултати. Вместо това правителствата от еврозоната трябва да намерят начин да повишат търсенето и да стимулират кредитирането.

Благодарение на някои обширни нови изследвания и скорошен опит, ограниченията на количествената програма в момента се разбират по-добре, отколкото през 2008 г. Последиците на програмата на ЕЦБ обаче не са ясни.

Стивън Уилямсън, автор на скорошно изследване на Федералния резерв в Сейнт Луис, проучва мерките, предприети от Фед по време на Голямата рецесия от 2007-2009 г., включително нулеви лихвени проценти, огромно количествено облекчаване и бъдещите насоки. Той заключава, че „няма нещо, доколкото ми е известно, което да установява връзка между количественото облекчаване и крайните цени на Фед – инфлация и реална икономическа активност“. Напротив, той открива, че наличните доказателства „предполагат, че количественото облекчаване е неефективно за повишаване на инфлацията“.

Проучването продължава, разглеждайки факта, че няколко страни (САЩ, Швейцария, Япония), които въвеждат „огромни покупки от централните банки“, имат много ниска инфлация или дефлация. Количественото облекчаване е полезно за предоставянето на ликвидност на финансовите пазари и за временно повишаване на цените на някои активи. Влиянието му върху инфлацията обаче наистина изглежда е ограничено. Уилямсън не обяснява какви са причините за това. Може би малката инфлация, която бе отчетена в началото на количественото облекчаване бе в резултат на инвеститорите, търсещи убежище в петрола и други суровини в очакване, че количественото облекчаване ще бъде по-ефективно.

Днес Европа си прилича много със ситуацията в САЩ през онзи период. Дефлация, или ниска инфлация, се смята за доброкачествена, когато понижението на цените е вследствие на по-високо предлагане, а не заради по-слабо търсене. Днешната тенденция към ниска инфлация има своите корени в либерализацията на търговията и включването в международната икономика на Китай и Русия като огромни нови доставчици на промишлени стоки и суровини. Това допълнително предлагане обаче съвпадна с търсене в застой, което ограничи кредитирането. А още един кръг от стимули през март няма да има много голямо влияние.

Макар че Драги надценява способността на ЕЦБ да постигне целевата си инфлация, той подценява потенциала да нанесе вреди, докато се опитва да стигне до нея. В среда на доброкачествена ниска инфлация (или дори дефлация) закупуването на дълг от централната банка е като стероиди за финансовите пазари. Те увеличават волатилността, като насърчават дори по-големи суми да бъдат пренасочени от държавни облигации към дълг и акции с висока доходност. След първоначалния подем тези завишени цени на активите след това ще се коригират, унищожавайки илюзорното богатство, което печатането на пари е предоставило. Дългосрочните икономически вреди в резултат на неправилното разпределение на ресурсите в крайна сметка ще излязат наяве.

Това, от което се нуждае Европа, е тласък на търсенето от типа, който САЩ осигури чрез американския закон за възстановяване и реинвестиране – т.е. европейска версия на фискалните стимули от 2009 г., които предоставиха стимули за 830 млрд. долара на американската икономика и които според бюджетното подразделение към Конгреса са увеличили БВП средно с 1% годишно в продължение на 5 години.

Проблемът с това решение е, че европейските институционални ограничения работят по обратния начин. Отделните страни членки са обвързани с Масстрихтските критерии за дефицит и разходи за дълг, които те често изпълняват, ограничавайки инвестициите, вместо да се отърват от лошите навици по отношение на харчовете. Европейската комисия, от своя страна, има бюджет от около 1% от БВП на Европа и не е в позиция да подкрепи стимули от този тип на Стария континент.

Част от ЕС наистина е Европейската инвестиционна банка (ЕИБ), като прогнозите са тя даде кредити за 71 млрд. евро през 2016 г. за различни проекти, подкрепени от ЕС. Засилването на ролята на ЕИБ към фокусиране върху инвестиции, които създават растеж и стимулират търсенето, може да помогне – стига мащабът на финансиране да е на разположение.

Както проучването на Фед в Сейнт Луис показва, икономиката през този период изисква правилния тип фискални действия, а не парични стимули. Въпреки най-добрите намерения на Драги правителствата, а не Европейската централна банка, трябва да отговорят на този призив.