Безработицата - страшното чудовище на Южна Европа

24-годишната Ема Зеликович, дипломант по философия в Мадрид, си поема дълбоко дъх преди да започне да изброява позициите, които е заемала през последните няколко години. Докато все още е учила, тя е работила като учител по танци, сервитьорка, събирала е средства за неправителствени организации, била е оператор в кол-център и хостеса на политически конференции за лявата партия Podemos. След завършването си е работила в два ресторанта едновременно, но един от тях я освобождава. Всяка работа е временна или „с фиксиран срок“. И макар някои да ѝ са плащали добре, нито една позиция не ѝ предлага повишение, разказва The Economist.

Срочните безперспективни трудови договори преследват Южна Европа от десетилетия. През 2015 г. половината от работещите между 15 и 29 г. в Испания са на временни договори спрямо две пети в Италия и малко под 15% в Гърция. Средното ниво за Европейския съюз е 14%.

По-гъвкавите северни страни защитават по-скоро работника отколкото работодателя, позволявайки на икономиките си да се адаптират по-бързо към шоковете и технологичните промени. На юг половинчатите опити за трудови реформи спомагат за проблема: правителствата улесняват наемането и уволнението на новите служители, но са особено внимателни, когато става въпрос за силно защитавани „вътрешни хора“. Това създава двустепенен пазар на труда, като в по-долния слой са именно младежите.

Подобна сегментация означава, че най-уязвимите служители преди кризата са най-силно ударени през самата криза. В Испания, когато кризата удари строителния сектор, временните договори като дял от всички спадат от 32% през 2007 г. до 25% през 2009 г. Тези с най-малко работни права са първите, които си отиват.

Сега, макар че безработицата в еврозоната намалява, на пазарите на труда в Южна Европа се вижда обраното. Младежката безработица е все още болезнено висока – 35% в Италия и над 40% в Испания и Гърция, а работодателите изглежда не изпитват особено желание да наемат хора за постоянно. В Испания, Италия и Гърция делът на служителите на временни договори на възраст между 15 и 29 години е нараснал с поне три процентни пункта между 2012 и 2015 г.

Неспособността на тези икономики да увеличат броя на постоянните договори води до редица проблеми. Намаляването на временните работници ограничава производствения растеж. В Испания разходите един служител да стане постоянен са толкова високи, че фирмите „въртят хора вместо това“, казва Марсел Янсен от Autonomous University of Madrid. Една четвърт от временните договори в Испания са най-много за месец. Работодателите нямат особено голям стимул да обучават работници, които ще си тръгнат скоро. Подобни кратки периоди не дават на служителите време да развият нови работни умения.

Изправени пред по-ниското заплащане, което обикновено идва с временната заетост, много млади хора се насочват към черния пазар, като или получават пари на ръка, или не декларират работа на свободна практика, възложена им от чужбина.

Мнозина мечтаят да напуснат страната си, а за други това не е просто мечта. Между 350 хил. и 420 хил. гърци са напуснали страната от 2008 г. - от новоквалифицирани лекари до фризьори. „Върнали сме се в 50-те години, когато дядо ми и баба ми са напуснали, за да работят в германски завод“, казва Аристотел, 28-годишен гръцки доктор, който планира да се премести в Хамбург, за да стане хирург. В южноиспанския регион Андалусия, където нивата на безработица от 30% са най-високи в Европа, на много младежи им се иска да можеше да останат. „Това е наистина добро място за живот с приятни хора и близост до морето“, казва 19-годишният Мигел, който учи бизнес мениджмънт. И той обаче не вижда бъдеще в Испания.

Не може да се отрече, че политиците се опитват да се преборят с безработицата. През 2012 г. Испания налага трудова реформа, която заедно с въвеждането на повече гъвкавост в заплащането намалява изплащането на обезщетения за постоянни служители и въвежда субсидии за компании, които наемат нови постоянни служители. В Гърция се правят опити от 2010 г. да се разхлабят колективните договори. В Италия, след множество опити, бившият министър-председател Матео Ренци прокара закон през 2014 г., с който се опитва да увеличи броя на постоянните работници с временни намаления на данъците, като в същото време улеснява освобождаването на работници на пълно време.

Засега реформите не променят тенденцията към временни договори, макар че заради предпазливостта на работодателите на фона на слабото възстановяване това никак не е изненадващо.

Много политици нямат амбицията да продължат напред. В Испания само една партия – новата либерална партия Сиудаданос, се опитва да прокара трудова реформа, за да намали броя на временните договори. Без сериозен напредък младежите ще гласуват бягайки от страната.