Ходовете на Путин предопределиха преломния характер на годината

За Путин от самото начало случващото се в Украйна следва да се разглежда като силово геополитическо мероприятие, подготвено от САЩ като продължение на тяхната линия на обкръжаване на Русия, и изисква подобен отговор. И той не се поколеба да предизвика цялата международна общност, като реши, че не може да остави стратегическия Кримски полуостров, даващ контрол над целия Черноморски регион, в ръцете на новите прозападни управници в Киев. За Крим Русия бе воювала от векове, а съветският лидер, полуукраинецът Никита Хрушчов, има "неблагоразумието" да го върне на "братска Украйна" по административен път през 1954 г., смятайки, че СССР ще бъде вечен. Путин обаче реши, че сега е времето тази "историческа грешка" да бъде поправена.

Той даде мощно рамо на проруския бунт в Източна Украйна, но тук е по-предпазлив, защото е убеден, че американците искат да го въвлекат в пряка военна конфронтация с украинските въоръжени сили, за да бъде разпалена регионална война в Европа. Според него стратегията на САЩ в случая е колкото антируска, толкова и 
антиевропейска, и голямото му разочарование е, че западноевропейските политици и най-вече германският канцлер Ангела Меркел не приемат неговите аргументи и следват американците. Според него това е заблуждение, за което европейците скъпо ще платят. 

Неговата силово-агентурна мисловна нагласа не допуска хипотезата, че утвърдените след Втората световна война принципи в международните отношения могат да имат абсолютно значение и да
определят поведението на страните като последна инстанция. Нещо повече, той смята, че тези принципи са наложени от Запада и най-вече от САЩ и не съответстват на новите реалности в света и на интересите на повечето страни в света, които искат да се противопоставят на американската и на западната хегемония. 

Затова наред със силовия вектор в руската политика управлението на Путин добива и все по-антиамериканска 
идеологическа риторика, проявила се в поредица от ключови речи и изявления през годината. В тях той обвинява САЩ в двойни стандарти в поведението им по света и развива тезиси и постулати, които впрочем намират положителен отзвук в редица страни, включително и сред гигантите от т.нар. конфигурация БРИКС. А това означава, че да се говори за изолация на Русия е пресилено. 

Путин вече се противопоставя на САЩ на практически всеки фронт на новата Студена война - Украйна, Сирия, Иран, Афганистан, Либия, газопроводите и енергийните мрежи. Русия изпълнява амбициозна програма за модернизация на въоръжените си сили, включително на стратегическия си ядрен арсенал, активно готви отговор на американската система за ПРО. Руските самолети отново и все по-често патрулират над северните морета, Балтика и Атлантика, "опипват" натовското въздушно пространство по дразнещ западните съюзници начин, който те отдавна бяха забравили.

Той е на мнение, че механизмът на "сдържане и баланс", който в предишните десетилетия работеше трудно, а понякога мъчително, не е трябвало да бъде развалян.

Големият въпрос е обаче има ли капацитет и ресурс Русия да отстои тази политика. Казват, че Путин е джудист и като такъв владее способността да използва силата на противника в своя полза чрез умели технически прийоми. Но слабото му място не е външният, а вътрешният фронт. Путин успя да въведе привиден ред в много области, с изключение на една, но тя е най-важната - руската икономика.

Тя така и си остана зависима от енергийните и други суровини за сметка на онези отрасли, които правят живота на хората по лесен и по-приятен. При това в нея властва едно нищожно малцинство от олигарси и богаташи, чийто екстравагантен стил на живот е в центъра на световното медийното внимание, за сметка на една все по-обедняваща и обезнадеждена маса. Властта на Путин се опира на първите и на способността му да им създава условия да печелят все повече или поне да запазват това, което имат. 

В условията на санкциите - а те очевидно ще бъдат за дълго време - обаче това едва ли ще бъде възможно, още повече, когато и цените на енергийните суровини се сриват (в което Путин също вижда дългата ръка на САЩ). В момента е в ход тотално преразглеждане на всички разходи на държавата и орязване на програми. Плод на тези икономии вероятно е и отказът от грандиозния проект "Южен поток", който сега Москва се опитва да превърне в пропагандна победа.

В Кремъл, в обкръжението на Путин, е пълно с т.нар. силовици. Сред тях са външният министър Сергей Лавров, военният - Сергей Шойгу и редица други, повече или по-малко известни, но достатъчно могъщи. Путин отлично знае, че ако рисковете и блъфовете му не се оправдаят, или ако в Украйна нещата вземат негативен за Русия обрат, олигарсите вероятно ще си потърсят друг съюзник в Кремъл. А и все повече руснаци ще се запитат кой е виновен за влошаващото се положение и отговорът няма да бъде труден. Властовите позиции на Путин далече не са толкова непоклатими, колкото изглеждат.

Силовиците вече успяха да изтикат на по-заден план премиера Дмитрий Медведев, смятан за твърде мек и либерален спрямо Запада и за привърженик на, макар и плахи, но неудобни за тях структурни икономически реформи. Така Путин се лишава от един от основните си съюзници досега. 

Най-страховитият сценарий е тези задкулисни борби в Кремъл да излязат наяве и да се стигне до открит обществен и граждански конфликт в Русия. Сериозни западни, а и руски анализатори, не изключват подобен развой с всичките му непредвидими последици. 

Нещо повече, те смятат, че извършването на дълбока промяна в Русия, която да открие пътя за необходимите на страната дълбоки икономически и политически реформи, е невъзможно по друг начин. А революциите не са нещо непознато в руската история.