Кой ще плати за пренасочването от ефективност към устойчивост?

Навлизаме ли в нова ера на преразпределение на богатството? Или дисбалансът между капитал и труд, характеризиращ последния половин век от икономическата история, ще продължи?

Това е въпрос, който си струва да си зададете, особено в САЩ, тъй като инфлацията хапе и междинните избори (за Конгрес и частично за Сенат – бел. прев.) се задават, пише бизнес колумнистката и асоциирана редакторка на Financial Times Рана Форухар.

Преди малко повече от три години на тези страници твърдях, че напускаме ерата на натрупване на богатство, започнала с революцията Рейгън-Тачър, и преминаваме към нова ера, в която балансът на силите между капитала и труда ще се промени донякъде в посока на труда, пише Форухар.

Като оставим настрана новата министър-председателка на Обединеното кралство Лиз Тръс, която изглежда иска да върне 80-те години, мисля, че най-накрая навлизаме в пост-неолибералната ера, особено в САЩ, където дисбалансите са най-ясно изразени, допълва тя.

През последните 40 години в много страни от ОИСР имаше отделяне между производителността и заплатите, през което време корпоративният сектор пое по-голям дял от повишението на националния доход. Но докато 55 на сто от повишаването на производителността в Западна Европа все още се насочват към труда, американските работници се трепят само за 14 на сто от нея - и по-голямата част от това отива за горната една трета от работниците по доходи.

Деглобализацията, която ще облагодетелства местните пазари на труда в някои отрасли, започва да променя тази динамика. Застаряващата демография, която ще създаде структурно по-затегнат пазар на труда, както и милиони нови работни места в професиите, свързани с грижите, също допринася.

Но третата част от взаимоотношението между капитала и труда е нарастващият натиск върху компаниите да укрепят позициите на потребителите и държавата във време на растящи разходи. Инфлацията се случва поради множество причини, но една от тях е изместването на икономическия фокус от ефективност към устойчивост. Както публичният, така и частният сектор се стремят да се предпазят от изменението на климата, геополитиката и пазарните промени. Промените във веригите за доставки, разпределението на резервните валути и фискалните политики са част от това. Но устойчивостта струва пари. Въпросът е кой ще плати?

Правителствата искат компаниите да поемат част от тежестта. Помислете за дискусията относно контрола на цените в енергийния сектор, докато страните от Г-7 търсят начини за ограничаване на спираловидно нарастващите разходи за газ и електроенергия. ЕС се надява да наложи данъци върху извънредните печалби на производителите на електроенергия, които не ползват газ, когато пазарните им цени надхвърлят определен праг.

В САЩ Конгресът вкара контрол върху цените на лекарствата, отпускани с рецепта, в Закона за намаляване на инфлацията от август. Има и натиск за поставяне на долна граница в пазарите на труда в цели индустрии (нещо, което е нетипично за Америка, където синдикализацията обикновено се случва компания по компания). Губернаторът на Калифорния Гавин Нюсъм току-що подписа законопроект, който може да увеличи заплатите в индустрията за бързо хранене до 22 долара на час от следващата година. Дори подкрепящият бизнеса търговски секретар Джина Раймондо се застъпва за това компаниите да се ангажират повече, за да помогнат за финансиране на обучението на работници и грижите за деца.

Има също така огромен тласък около ориентираната към работниците търговска политика на президента Джо Байдън, която беше в центъра на срещата на министрите на Индо-тихоокеанската икономическа рамка за просперитет наскоро в Лос Анджелис. Някои функционери от областта на националната сигурност желаят да сключат нови сделки със страни като Виетнам, Малайзия, Тайланд и Бруней, като част от усилията на Америка да увеличи своята икономическа база и сигурност в Азия, за да се противопостави на Китай.

Катрин Тай, търговски представител на САЩ, иска да гарантира, че домашният труд няма да пострада в процеса, както и прогресисти като Роза ДеЛауро, Елизабет Уорън и Бърни Сандърс. Те, заедно с 42-ма демократи от Камарата на представителите, написаха наскоро писмо до администрацията на Байдън с искане за повече прозрачност около търговските преговори в Азия, така че да не се превърнат в надпревара към дъното.

Както Тай ми каза: „Има много по отношение на балансирането на вътрешната и международната икономически политики.“ Но според нея новите търговски сделки не трябва да означават по-ниски заплати за американските работници, по-ниски екологични стандарти или позволяване на мултинационалните компании да избягват данъци или да запазват монополна власт. „Тук става въпрос за изграждане на икономиката отдолу нагоре и от средата навън“, посочва тя.

Тай контролира само търговските преговори. Министерството на търговията, което е по-благосклонно към технологичните гиганти, например, отговаря за разговорите около веригите за доставки, инфраструктурата и данъците. А ястребите по въпросите на сигурността симпатизират на аргумента „по-голямото е по-добро“, изтъкван от корпоративна Америка.

Но би било глупост демократите да направят нещо, което е сериозно проблематично за перспективите пред труда, преди есенните междинни избори. Възвръщането на подкрепата на работническата класа е от решаващо значение за запазване на мнозинството им в Конгреса. Изследванията показват, че загубените от демократите заводски градове (като този, в който съм израснала), западнали през последните 20 години на неолиберална търговска политика, са голяма част от това, което направи Доналд Тръмп възможен.

Президентът Байдън винаги е бил съпричастен към интересите на труда и ключови назначения като Лина Хан от Федералната търговска комисия и Гари Генслър от Комисията за ценни книжа и борси (SEC) поставиха това в основата на своите мисии. Но за да направят лозунга „работа, а не богатство“ наистина смислен, демократите трябва да спечелят голяма победа на междинните избори. Ако го направят, очаквайте балансът капитал-труд да се измести още повече.