Америка е най-успешната политически пропадаща държава в историята

Ключов признак за западаща икономическа сила е обезценяването на нейната валута. Великобритания, подобно на древния Рим, има какво да каже по въпроса. По този критерий Америка е близо до имперски връх.

Еврото е твърде фрагментирано, а китайският юан е твърде ограничен, за да могат те да застрашат господството на Цар Долар. Биткойнът пък е пирамида. Политическата наука ни казва обаче, че Америка е по-разделена от всеки друг момент след навечерието на гражданската си война през 50-те години на NIN век. Възможно ли е тя да се противопоставя на законите на историческата гравитация - политически пропадаща държава, която засенчва икономически своите съперници, пита се главният коментатор за САЩ на Financial Times Едуърд Люс.

Отговорът е да, засега. Една нация може да бъде едновременно богата и неуправляема за дълги периоди. Последната държава, която някой би сравнил с Америка, е Белгия, която бе наречена най-богатата „политически пропаднала държава“ в света. Политиката на САЩ всеки ден прилича все повече на белгийската.

За разлика от САЩ, Белгия е разделена на езикови зони, френска и фламандска. Взаимното им недоверие е такова, че повечето решения се вземат на местно ниво. Животът си продължава месеци, дори години, без правителство. Това, което спасява Канада от подобна съдба, е, че френскоговорящата провинция Квебек е твърде малка част от нея.

С един безспорен език (английският) Америка би трябвало да не попада в плен на такава парализа. Само че културното разделение между сините (демократически) и червените (републикански) щати в Америка показва такова неразбиране, колкото и всяка езикова бариера.

Разделението на властите в САЩ се превърна от сила в слабост. Единият клон, Върховният съд на САЩ, сега е втори законодателен орган, издаващ закони, които биха били запазена територия на избраните парламенти на други места. Съдиите от Върховния съд имат доживотен мандат и се позовават на отдавна починали бащи-основатели на нацията, за да оправдаят своето законотворчество. Съдът е под контрола на червената (републилканска) Америка за десетилетия напред. Неговото консервативно мнозинство може би си отмъщава за „либералния“ Върховен съд от 60-те и 70-те години на миналия век, който бе пионер в „законодателната дейност“ (надхвърляйки тълкуването на законите като своя основна дейност – бел. прев.) Така или иначе американският закон вече не е над политиката. Сега съдът се оценява толкова ниско в проучванията на общественото мнение, колкото и други институции.

Ще видим още една проява на парализа в управлението през следващите две години, ако демократите загубят контрола над Конгреса на междинните избори през ноември. Това също би било признак на импотентност, а не на сила. Суперсила, изправена пред национални, всъщност глобални, предизвикателства, не бива да се заблуждава, че Олбъни или Остин, да не говорим за Литъл Рок или Спрингфийлд, са подходящите места, в които да се заеме с тях.

Повечето от неочакваните успехи на Джо Байдън от юли насам – включително мащабният му зелен енергиен закон – ще бъдат обърнати от следващия президент републиканец, независимо дали името му е Доналд Тръмп или не. Враждебността между двете Америки (демократическа и републиканска) създаде екзистенциален начин на мислене, който превръща конституцията в бреме. Но би било по-лесно да превърнем Америка във френскоговоряща страна, отколкото да променим конституцията й.

Американските партизански лагери приличат много повече на белгийските езикови групи, отколкото, да речем, на британските избиратели, подкрепящи съответно консерваторите и лейбъристите. Без значение колко зле се справя един президент на САЩ, има твърди граници, в които се движи неговият електорален дял. Тръмп получи 47 процента през 2020 г. Само през последните няколко седмици преднината на лейбъристите пред управляващите във Великобритания консерватори се е повишила от 10-15 до повече от 30 процентни пункта. Подобна флуидност е немислима в днешните Съединени щати. И все пак глобалната мощ на Америка всъщност нараства през последните година или две.

Причините за това са две. Първата е, че основният съперник на САЩ се справя по-зле. Това, което е вярно за долара, е вярно и за геополитиката. Китай на Си Дзинпин вече не е звездата на световната икономика. Си също така прави каквото може, за да се отдалечи от одобрението на управляваните, което е в основата на всеки траен политически консенсус. Въпреки че икономиката на Китай все пак ще изпревари американската като размер през следващите години, това ще бъде застаряваща страна, изправена пред вътрешни предизвикателства. В сравнение с Китай САЩ изглеждат добре. Това обаче не казва много, освен по отношение на силата, която е относителна.

Втората причина е Владимир Путин. Рядко някой хегемон е бил благословен с толкова калпав враг, колкото е Америка с Путин. Инвазията на руския автократ в Украйна ще бъде записана като една от най-съдбоносните грешки във военната история - сравнима само с нахлуването на Наполеон или Хитлер в Русия през зимата. С един замах агресията на Путин възстанови усещането на Запада за себе си и за ролята на САЩ като лидер. Фактът, че Русия на Путин все повече ще бъде проблем на Китай, е допълнителен бонус.

За момента относителната мощ на Америка е възходяща. Рискът е тя да се поддаде на един от пристъпите си на глобален триумфализъм. Това би било погрешно. Нейните разделения са все по-податливи на експлоатиране от чужбина с помощта на местни колаборационисти. Америка все още е възседнала земното кълбо, но е много уязвима.