Залагането на китайско отстъпление не е стратегия за САЩ

Ето един мисловен експеримент. Ако Тайван не съществуваше, щяха ли САЩ и Китай все още да са на нож? Вероятно „да“. Антагонизмът между хегемона и надигащата се сила е част от човешката история, пише редакторът за САЩ на Financial Times Едуард Люс.

Последващият въпрос е дали подобно напрежение би продължавало, ако Китай беше демократична, а не еднопартийна държава. Това е по-трудно да се каже, но не е очевидно, че едно избрано китайско правителство би изпитвало по-малко негодуващо към водения от САЩ глобален ред. Също така е трудно да си представим обстоятелствата, при които Америка би споделила охотно светлината на прожекторите.

Всичко това предполага, че свободните приказки за конфликт между САЩ и Китай вече не са пресилени. Страните не сменят лесно местата си: Китай е поднебесната империя, която иска компенсация за епохата на западно унижение; Америка е опасната нация, която търси чудовища, които да унищожи. И двете играят според тези роли.

Въпросът е дали глобалната стабилност може да оцелее, ако някоя от тях настоява, че трябва да успее на всяка цена. Най-вероятната алтернатива на днешното противопоставяне между САЩ и Китай не е среща на умовете, а война.

Наскоро китайският президент Си Дзинпин отиде по-далеч отпреди, като посочи Америка като силата зад „сдържането“, „обкръжаването“ и „потискането“ на Китай. Въпреки че реториката му беше провокативна, тя не беше технически грешна. Американският президент Джо Байдън все още официално е ангажиран в опит за сътрудничество с Китай. Но Байдън беше лесно отклонен от курса си миналия месец, точно както Пекин претендира, че е станало с китайския балон, преминал над територията на САЩ. Паниката на Вашингтон относно шпионския балон, който все пак е технология от 19 век, подтикна държавния секретар Антъни Блинкен да отмени посещението си в Пекин, което трябваше да проправи пътя за среща на високо равнище между Байдън и Си Дзинпин.

Груповото мислене във Вашингтон доведе до прекомерната реакция на Байдън. Консенсусът сега е толкова ястребов, че е склонен да види всяко обвързване с Китай като слабост. Както отбелязва историкът Макс Буут, двупартийността не винаги е нещо добро.

Някои от най-големите грешки на Америка – резолюцията за Тонкинския залив от 1964 г., която доведе до войната във Виетнам, или резолюцията за войната в Ирак от 2002 г. – бяха двупартийни. Същото важи и за новата комисия за Китай в Камарата на представителите на Конгреса, за която нейният председател Майк Галахър казва, че ще „противопостави техно-тоталитарната държава на Китайската комунистическа партия на Свободния свят“. Вероятно може да се каже, че той няма да тръгне на лов за доказателства за обратното.

Голяма разлика между днешната студена война и оригиналната е, че Китай не изнася революция. От Куба до Ангола и от Корея до Етиопия Съветският съюз подкрепяше левите бунтове по целия свят.

Първоначалната идея за сдържане, изложена в есето на американския дипломат Джордж Кенън за външните работи от 1947 г., наречено „Източниците на съветското поведение“, беше по-скромна от недекларираното сдържане, което сега е политика на САЩ. Съветът на Кенън беше двоен: да се спре експанзията на съветската империя; и да се подкрепи западната демокрация. Той съветваше да не се използва сила - с търпение и умения СССР в крайна сметка ще се огъне, което в крайна сметка се случи.

Днешният подход е на „засилено сдържане“. Когато Си Дзинпин говори за „потискане“, той има предвид забраната на Америка за износ на модерни полупроводници за Китай. Тъй като чиповете от висок клас се използват както за граждански, така и за военни цели, САЩ имат основания да откажат на Китай средства за надграждане на армията му. Но съпътстващият ефект е ограничаване на икономическото развитие на Китай.

Няма лесен подход към това. Един възможен страничен ефект ще бъде ускоряването на стремежа на Си към изграждане на местни технологии. Китайският президент също така изрично декларира целта на Пекин да доминира в изкуствения интелект до 2030 г., което е друг начин да се каже, че Китай иска да определя правилата.

Единствената положителна черта на днешната студена война в сравнение с предишната – икономическата взаимозависимост между Китай и Америка – е нещо, което Байдън иска да отмени. Отделянето придобива вид на неизбежност.

Когато Си Дзинпин говори за „обкръжаване“, той мисли за задълбочаващите се връзки на Америка със съседите на Китай. Но Си трябва да обвинява най-вече себе си.

Преминаването на Япония към по-нормална военна позиция, което включва удвояване на разходите ѝ за отбрана, вероятно тревожи Китай най-много. Но нарастващата близост на Америка с Филипините и Индия и сделката за ядрените подводници с Австралия и Обединеното кралство (трите държави сформират партньорството в областта на сигурността Aukus – бел. прев.) също са част от картината. Добавете увеличените трансфери на оръжие от САЩ за Тайван и семената на китайската параноя са узрели. Как ще свърши това?

Тук едно изследване на Кенън би се отплатило. Днешната студена война няма обозрим край. За разлика от СССР, който беше прикрита империя, Китай обитава исторически граници и никога няма да се разпадне. САЩ се нуждаят от стратегия, за да се справят с един Китай, който винаги ще го има.

Ако направите внезапна анкета във Вашингтон и попитате: първо, САЩ и Китай в студена война ли са; и второ, как САЩ могат да я спечелят; отговорът на първия въпрос ще бъде категорично „да“, докато на втория би предизвикал дълга пауза. Залагането на китайско отстъпление не е стратегия.

Има и друга гледна точка. САЩ все още държат повечето карти. Те имат много съюзници, глобална система, проектирана от самите тях, по-добри технологии и по-младо население. Растежът на Китай се забавя и обществото му застарява по-бързо. Доводите за решителност и търпение от страна на САЩ са по-силни днес, отколкото по времето на Кенън. Уверените в себе си сили не трябва да се страхуват да говорят.