В ход ли е католическа контрареволюция в Европа?

Наскоро стотици хиляди млади католици от цял свят се събраха в португалската столица Лисабон за Световния ден на младежта, международно религиозно събиране, което се провежда за първи път в Рим през 1986 г. В проповед, изнесена във Вечния град на 3 август, папа Франциск напомни на присъстващите, че „в Църквата има място за всички“, пише редакторът във Financial Times Джонатан Дърбишър.

Повече от 42 000 от 354-те хиляди поклонници бяха от Франция (четвъртият по големина национален контингент след испанците, италианците и португалците). А анкета сред млади френски католици, които планираха да пътуват до Лисабон, публикувана през май в религиозния вестник La Croix, сочи, че те може би не са били особено възприемчиви към експанзивната църковна визия на Франциск.

Докато посещаемостта на църквите във Франция продължава да се колебае на нива, които са малка част от тези, наблюдавани през 50-те години, проучването показва, че младите френски католици днес са много наблюдателни и предпочитат най-традиционните форми на ритуал, включително латинската литургия. И според политолога Ян Резон дю Клезиу, тази група, която упражнява влияние, непропорционално на размера си (благодарение на социалните медии и други мрежови ефекти), е в основата на възраждането на консервативния католицизъм като религиозна, както и като политическа сила.

Но сливането на католическата идентичност с нативисткия популизъм, което Дю Клезиу описва, не е уникално за Франция. Изборният успех на партии като „Вокс“ в Испания и „Италиански братя“ на премиерката Джорджа Мелони, най-голямата партия в управляващата италианска коалиция, свидетелства за това.

Резултатите от френското проучване сочат концепция за връзката между религиозното влияние и временната политическа власт, която противоречи на това, което самият Франциск определи като „здравословен секуларизъм“, в който „Бог и Цезар остават различни, но не и противопоставени“. В анкетата на La Croix 59 процента виждат църквата като „фар, който показва пътя в мрака“ на светската модерност.

Дю Клезиу твърди, че идеята, че демократичните политици нямат право да се намесват в „естествения ред“ на нещата, е централна за съвременната „католическа контрареволюция“. И за него произходът на този реваншизъм във Франция се крие в движението Manif pour tous („Демо за всички“), което през 2012-14 г. изкара хиляди по улиците да протестират срещу гей браковете.

В Италия протестите в „деня на семейството“ срещу равния брак мобилизираха стотици хиляди в Рим през 2016 г. Тази година правителството на Мелони инструктира кметовете на градовете да не издават удостоверения за раждане, които признават еднополовите двойки като законни родители на децата.

През 2016 г. едно от разклоненията на Manif pour tous, група, наречена Sens Commun, изигра ключова роля в осигуряването на френската дясноцентристка президентска номинация за Франсоа Фийон. Демонстрирайки собствената си вяра, Фийон, чиято кампания по-късно се провали на фона на финансов скандал, направи успешен опит за това, което социалните учени Ерве Льо Брас и Еманюел Тод запомнящо се нарекоха „зомби католицизъм“ – „структуриращ агент в образованието и политиката“, който продължава да оказва влияние въпреки драматичния упадък на религията в нейното „ритуално измерение“.

По подобен начин изборните набези на „Вокс“ в Испания – които остават значителни на регионално и общинско ниво, въпреки неубедителното представяне на партията на парламентарните избори през юли – не могат да бъдат правилно разбрани без да се обърне внимание на религиозния (особено католически) аспект.

Когато „Вокс“ за първи път влезе в Европейския парламент през 2019 г., тя не се присъедини към групата „Идентичност и демокрация“, към която принадлежат крайнодесният френски „Национален съюз“ и италианската „Лига“. Вместо това „Вокс“ се присъедини към „Италиански братя“ в Блока на европейските консерватори и реформисти, заедно с управляващата в Полша католическо-националистическа партия „Право и справедливост“.

Декларацията на блока относно принципите и ценностите включва ангажимент към „значимостта на семейството“ и към „суверенната цялост на националната държава, противопоставянето на федерализма на ЕС и подновеното зачитане на истинската субсидиарност“.

Тези, които изучават задълбочено европейската политическа история на 20-ти век, ще забележат голяма ирония тук. „Субсидиарността“ - идеята, че властта трябва да се разпределя надолу, към местните и регионалните власти, и нагоре, към наднационалните организации - беше една от ключовите ценности на следвоенната християндемокрация. И това беше политическа идеология, която се стремеше да помири християнството (особено католицизма) с либералната демокрация, а не да ги противопоставя, и която направи повече от всяка друга, за да оформи проекта за европейска интеграция, който католиците, държащи на идентичността, сега анатемосват.