Културните войни се пренесоха на геополитическия фронт

От известно време наблюдавам културните войни от безопасно разстояние, пише главният външнополитически коментатор на Financial Times Гидиън Ракмън. Проблемите понякога са интересни, но порочният, слагащ край на кариери характер на аргументите ме разубеди да се включа в дебата.

Така че вместо това останах в геополитическата си линия, избягвайки взривоопасни теми, като тоалетните за транссексуални, в полза на сравнително непротиворечиви теми като Брекзит или ядрена война.

Сега неохотно заключавам, че моето безопасно геополитическо пространство се слива с културните войни. Вижте изказванията на Владимир Путин. Оправданията, които руският лидер предлага за нахлуването в Украйна, не почиват единствено на сигурността или историята. Путин все по-често представя войната в Украйна като част от културните войни.

В речта си на 30 септември, празнувайки анексирането на четири региона на Украйна от Русия, Путин обвини Запада в „движение към сатанизъм“ и „преподаване на сексуални отклонения на децата“. Той заяви, че „ние се борим да защитим нашите деца и внуци от този експеримент за промяна на душите им“.

Тези аргументи не са насочени единствено или може би дори главно към руския народ. Путин също така флиртува с важен електорален кръг на запад - културните консерватори, които са толкова отвратени от предполагаемия упадък на собствените си общества, че са привлечени от Русия на Путин.

В навечерието на войната в Украйна Стив Банън, бившият главен стратег на Доналд Тръмп, отбеляза в свой подкаст: „Путин не е „буден“. Той е против „събуждането“ (прогресивното либерално движение в Америка – бел. прев.)“ На което интервюираният от него Ерик Принс отговори: „Руснаците все още са наясно коя тоалетна да използват“.

Приблизително по същото време Такър Карлсън, може би най-влиятелният про-Тръмп телевизионен водещ в Америка, каза на публиката да си зададе въпроса: „Путин някога наричал ли ни е расисти? Опитва ли се той да унищожи християнството?“

Войната около „будността“ сега е абсолютно централна за политиката на Републиканската партия. По тези въпроси много републиканци се чувстват по-близки до Путин, отколкото до демократите. Както Джейкъб Хейлбрун, проницателен анализатор на консервативна Америка, ми каза наскоро, крайната десница на Републиканската партия „вижда Путин като защитник на традиционните християнски ценности и противник на ЛГБТ движението и отслабването на мъжките добродетели, на които се дължеше възходът на Запада“.

През 2021 г. Тед Круз ретуитна видео, което противопоставя руска реклама за набиране на войници, пълна с мускулести младежи с бръснати глави, с американска такава, включваща жена войник, отгледана от двойка лесбийки. Сенаторът републиканец разсъждава: „Може би „събудената“, лишена от мускули армия не е най-добрата идея.“

Катастрофалното представяне на руската армия в Украйна поражда следния отговор на Круз: може би жестокостта на вашите военни и третирането им като пушечно месо не е най-добрата идея. Но макар че вече не е толкова модерно да се възхвалява Русия на Путин, десните в САЩ се хванаха за други чужди авторитаристи като съюзници в културните войни.

Миналия май унгарският президент Виктор Орбан беше домакин на Конференцията за консервативно политическо действие в САЩ и призова да бъде поведена обща борба срещу „прогресивните либерали, неомарксисти, опиянени от мечтата за „събуждане“, онези, платени от Сорос… Те искат да отменят западния начин на живот.“ Орбан е смятан масово за европейския лидер, който симпатизира най-много на Путин.

Припокриването между национализма и кръстоносния поход срещу „будните“ не е случайно. Те са свързани от носталгията по митологизираното минало на национално величие и културна хомогенност, когато „мъжете бяха мъже“, а жените и малцинствата си знаеха мястото. Не е изненадващо, че националистите на Тръмп изпитват афинитет към колегите си в Унгария и Русия.

Но докато бойните линии във войната в Украйна и в тази на „събуждането“ се застъпват, те далеч не са идентични. Полското правителство има подобна гледна точка като Орбан по въпросите на ЛГБТ, но много различна позиция по отношение на Украйна и Русия.

Някои от усилията на Путин да достигне до предполагаеми съюзници на запад бяха крайно неуспешни. Веднъж той се опита да уподоби съдбата на Русия с тази на Джоан Роулинг (авторката на „Хари Потър“ – бел. прев.), твърдейки, че неговата нация, подобно на британската писателка, е „отменена“. Роулинг отговори язвително, че „критиките на западната култура на отмяна по-добре да не се правят от тези, които в момента избиват цивилни“.

Израел е интересен пример за разкрачена политика, клонейки в ляво по въпросите на културната война и силно в дясно по отношение на национализма. Израелците понякога са обвинявани в „розово лустросване“, използвайки либерализма си по въпросите на ЛГБТ, за да прикрият грубата си политика спрямо палестинците. Този подход може да се обобщи като „игнорирайте ивицата Газа, вижте нашия гей парад“.

Но сегашното коалиционно правителство на страната, оглавявано от Бенямин Нетаняху, застрашава този деликатен баланс. То включва министри от религиозни десни партии, които намекнаха, че на докторите трябва да бъде разрешено да отказват да лекуват гей пациенти. В миналото Нетаняху имаше близки отношения с Орбан, Путин и Жаир Болсонаро, бившият президент на Бразилия, който бе анти-гей. Но Нетаняху също така знае, че трябва да поддържа работни отношения с Белия дом, в който омразните „будни“ либерали са много видими.

Културните войни станаха част от днешните геополитически конфликти. Но припокриващите се съюзи в тези борби създават странни приятели.