Европейският и американският популизъм са различни

На следващите общи избори (през 2024 г. – бел. прев.) британските гласоподаватели ще се върнат или към дясноцентристко правителство, или към лявоцентристко (сега на власт са десните тори – бел. прев.) За сравнение, възможните резултати от президентските избори догодина в САЩ включват втори мандат на Доналд Тръмп. Във Франция? Марин льо Пен може най-накрая да стане президент. Нидерландия? След изборите наскоро на власт може да дойде твърдолинейния Хеерт Вилдерс (чиято партия ги спечели – бел. прев.) Що се отнася до италианската крайна десница, властта вече е тяхна, докато германският еквивалент (Алтернатива за Германия – бел. прев.) заплашва с голям пробив на федералните избори през 2025 г., пише колумнистът на Financial Times Джанан Гънейш.

И така, колкото и трудно да е това за приемане от някои либерали, Великобритания сега е относително убежище от популизма. Брекзит предзивика това, като първо позволи на избирателите да освободят голяма част от натрупания си гняв, но после се провали достатъчно лошо, за да ги откаже от друг десен експеримент. Когато изтече достатъчно време дори някои привърженици на оставането в ЕС може да решат, че ударът върху БВП си е заслужавал заради периода на вътрешен граждански мир. Колкото и зле да е Великобритания с високоскоростните железници и първичните публични предлагания (IPOs), предпочитам да заложа на нея, отколкото на много други западни демокрации през следващите години, споделя авторът.

Друго нещо за Обединеното кралство: това е добро място, където да се сравнят американския и европейския популизъм. Толкова често припокриващи се, разликите между тях са тези, които изпъкват все повече за наблюдателя в това междинно място.

Европейският популизъм е в много по-малка степен култ към личността. Във Франция крайната десница достигна до балотаж за президент чрез Марин льо Пен през 2017 г. и 2022 г. Но го направи и при нейния по-провокативен баща, Жан-Мари, през 2002 г. Тя има правдоподобен бъдещ лидер в лицето на 28-годишния Джордан Бардела с неговото зловещо самообладание. Алтернатива за Германия вече не разчита на тази или онази фигура (можете ли да посочите такава?) за собствената си сплотеност или успех. Джорджа Мелони ръководи италианските популисти с известно умение, но същото сториха и други, като можем да се върнем поне до Силвио Берлускони. Вилдерс дори не е първият либертариански нативист, който разтърси нидерландската политика този век.

За разлика от това ние все още не знаем какво представлява американският популизъм без личната харизма на Тръмп. Майк Пенс и Рон Десантис са сред онези, които се опитаха да предложат на републиканските избиратели същината на тръмпизма, съчетана с други неща. И двамата се провалиха. Вивек Рамасуами, който е доста вдясно от 45-ия президент, няма поддръжници, които припадат на митинги в прериите. За да усетите доколко американският популизъм се е превърнал в центриран върху личността, а не върху идеята, запитайте се: ако Тръмп предложи примирие с Китай или прегърне зелените данъци, или дори смекчи донякъде позицията си по отношение на имиграцията, каква част от твърдия си електорат ще загуби?

Като се има предвид, че той вече подкрепи ваксините срещу Covid-19 без да отчужди избирателите си (голяма част от които не им вярваше), подозирам, че отговорът е „по-малко, отколкото си мислим“. Има ли европейски популист, активен в политиката в момента, който би могъл да извърши подобни идеологически ереси на толкова ниска изборна цена? Льо Пен не може да направи и най-малката корекция по отношение на външните работи или социалните въпроси без да рискува разцепление вдясно. Мелони подкрепя Украйна срещу Русия на свой риск. Най-трудното нещо, което може да се каже за феномена Тръмп, особено на интелектуалците, обучени да мислят от гледна точка на философски доктрини, е колко второстепенно е станало съдържанието им. Европейският популизъм е относно нещо. Американският е до удивителна степен относно някого.

Какво е „нещото“ на европейския популизъм? Какво представляват идеите, които доминират над всички популистки лидери? Недоверие към ЕС (ако не толкова открито противопоставяне на членството, колкото британските консерватори са склонни да приемат). Отхвърляне на съвременните полови и расови норми като привнесена англосаксонска странност. И преди всичко враждебност към извъневропейската имиграция като цяло и към ислямската в частност. Никоя друга кауза не би могла да обедини индивидуалиста Вилдерс с католичката Мелони, скептично настроения към САЩ френски Национален сбор с атлантистическите демагози от Източна Европа.

Разбира се, не липсват подозрения към исляма и в твърдата десница на САЩ, където отдавна процъфтява крещящ, статистически прибързан дискурс за „превземането“ на Европа от него. Но САЩ са далеч от най-близката мюсюлманска нация. Изповядващите тази религия в Америка представляват около 1% от населението. Тя никога не може да бъде движещата сила за популистите там, каквато е за тези от Скандинавия до Средиземноморието.

В коя половина на Запада либерализмът е по-уязвим: САЩ или Европа? Е, личностното влияние на Тръмп обединява и подхранва твърдата десница на Америка. Това, което изпълнява същата роля в Европа, е усещането за демографска и културна обсада. Разликата е, че Тръмп един ден няма да го има, завършва Гънейш.