Вината за популизма не е само в елитите

Скоро след като Джери Спрингър (американски журналист, актьор, продуцент, адвокат и политик – бел. прев.) почина в края на април, друг светлокос 70 и няколко годишен с германско име продължи работата му. Докато платформата на Спрингър беше дневна телевизия, тази на Доналд Тръмп беше нещо не по-малко от CNN. Там, където Спрингър трябваше да полира безвкусното поведение на гостите си, Тръмп го доставяше сам. (Той нарече жените „гадни“ и „луди“ на 10 май под аплодисментите на публиката на живо.) Докато Спрингър изпълняваше ролята си с чувство за иронична дистанция, Тръмп не можеше да играе за по-високи залози.

В такъв случай известната стара епиграма е грешна - понякога историята изглежда първо като фарс, после като трагедия, пише главният политически колумнист на Financial Times Джанан Гънейш.

Грешка е да обвиняваме медията. Да, CNN можеше да откаже на Тръмп ефир. Но с каква цел? Това няма да промени основния факт, че много хора намират човека за забавен. Заглавия като „Какво си мислеше CNN?“ и „Наистина ли по CNN?“ внушават, че отговорните възрастни не успяват да спрат Тръмп: че той е продукт на небрежни елити. Винаги е така с анализите на бившия президент. Обвиняват се по-специално три елита.

Единият са медиите. Само ако Facebook и Twitter контролираха дезинформацията в своите платформи. Само ако Fox News имаше съвест. Само ако журналистите проверяваха фактите на Тръмп. (О, само как се опита водещата на CNN Кейтлан Колинс.)

Другият е самата Републиканска партия. Само ако лидери на Конгреса като Кевин Маккарти (в Камарата на представителите) и Мич Макконъл (в Сената – бел. прев.) се изправяха срещу Тръмп. Само ако съперникът му за президентската номинация Рон Десантис го атакуваше директно вместо косвено. Само ако републиканците не се бяха отдали на Чаеното парти, Нют Гингрич и други предшественици на тръмпистката политика.

Третият виновник е „неолиберализмът“ и неговите ентусиасти. Само ако техните политики не бяха опустошили индустриалните центрове. Само ако работните места не бяха изнесени в Китай. Само ако синдикатите не бяха оставени да линеят.

И в трите случая има известна доза истина. Но и в трите на избирателите не се отдава достатъчно избор или власт.

Елитите винаги са обвинявани, че презират широката общественост. Те обаче ще преминат през големи интелектуални изкривявания, за да избегнат да обвиняват обществото за състоянието на политиката. Те намират самите себе си за виновни - или за изобретяването на социалните мрежи и недостатъчното им регулиране, или защото са позволили на Тръмп да оглави внушителна институция като Републиканската партия, или защото са оставили пазарът да се развихри. На пръв поглед всичко това звучи като смирение и разкаяние. Но всъщност е особен вид арогантност.

Презумпцията в крайна сметка е, че всичко в света е резултат от това, което е направено или не е направено от елитите. Тя третира „хората“ като инертна маса, която няма думата. Оневинявайки ги, това ги „инфантилизира“.

Едно по-честно описание на събитията би било следното. Голямо малцинство от обществото не се нуждае от манипулация, за да гласува за популизма. Докато някои се оплакват от него, други нямат претенции. (Все още очаквам да чуя от икономическите детерминисти защо много проспериращи хора гласуваха за Тръмп и защо в Обединеното кралство графствата около Лондон предпочетоха Brexit.) Да, има такова нещо като лошо управление на елитите и то може да обясни защо гласоподавателят с нежелание би опитал радикална алтернатива. Но не може да обясни защо на някой му е забавно, когато жена, претендираща за сексуално посегателство спрямо нея, е наречена „откачена“ от бивш президент (Тръмп – бел. прев.). Не, това е обикновен случай на гражданска безотговорност. Или нихилизъм.

Обвиняването само на елитите е успокояващо, защото предлага илюзията за контрол. Ако причината за популизма идва отгоре надолу, решението също трябва да бъде такова. Въпрос е просто на намиране и прилагане на технократското решение. Алтернативното тълкуване, че съвременната политика прилича повече на отборен спорт, отколкото на нещо рационално, и че Тръмп е любимият „капитан“ на единия отбор, радващ се на безусловна вярност, е много по-страшно. Това предполага проблем със самия демос: проблем, който съществува преди, извън и над действията на управляващата класа.

Защо, ако неолиберализмът е причината за демагогията, Джоузеф Маккарти (американски сенатор, известен с преследването на комунисти – бел. прев.) процъфтява през етатистките, егалитарни 50-те години? Ако видни републиканци намерят кураж и се противопоставят на Тръмп (както направиха много през 2016 г.), как това ще спре редовите да го подкрепят на първичните избори?

Що се отнася до медиите, защо те да не правят повече за разкриване на популистките настроения в дадена страна, отколкото за тяхното създаване? Преди едно поколение радиото беше смятано за „радикализатор“ на милиони. Тази „морална паника“ се отнасяше към аудиторията като към безпомощни деца. Това правят и обвиненията срещу CNN. В един момент търсенето на фалшиви новини ще излезе на преден план, точно както и средствата за осигуряването им.