Китай се стреми да изгради производствена суперсила, а не богато потребителско общество

За инвеститорите, които наблюдават Китай, напоследък има някои положителни тенденции. Износът на страната започна да се увеличава, подкрепяйки икономическия растеж въпреки продължителния спад в сектора на имотите и слабото потребление. Китайските управленци може да смятат, че тяхната стратегия за растеж, базирана на производството, се оправдава.

Но важен широк структурен проблем остава до голяма степен нерешен, пише за Financial Times Йенмей Сие, геополитически анализатор в Gavekal Research. Въпреки че правителството разгърна политика в опитите си да ограничи срива в имотния сектор, то упорито отказва да подкрепи потребителите, или чрез фискални трансфери към домакинствата, или чрез реформи, които усилват обществените услуги и социалната сигурност.

Програмата за стимулиране на домакинствата да търгуват и надграждат запаса си от дълготрайни стоки - включително автомобили – разочарова с това, че е твърде малка и твърде вмешателска, и в крайна сметка представлява заобиколен път за повторно помпане на индустриалното производство. Като наблегна на подкрепата за предлагането, Китай може да изостри свръхкапацитета у дома и търговските търкания в световен мащаб. Лидерите на страната са готови да поемат подобни рискове, защото политиката и геополитиката са по-важни от икономиката.

Китайските функционери вероятно са забелязали, че стабилната подкрепа за доходите на домакинствата подготви редица западни икономики за постпандемичен подем, но вероятно също са констатирали с тревога, че турботърсенето е увеличило инфлацията, на свой ред подхранвайки недоволството на гласоподавателите и популизма.

Основна политическа обсесия на управляващата комунистическа партия в Китай е да избегне повторение на размириците от 1989 г. Масовите протести избухнаха отчасти заради скочилите цени на основни потребителски стоки. Причините за инфлацията тогава бяха уникални, свързани с прехода към по-пазарна икономика. Но призракът от повторение все още плаши Пекин. „Който е ухапан от змия, страни от въже“, гласи китайска поговорка.

В по-фундаментален план китайската политико-икономическа система не може да приеме разпиляване на ресурси за индивидуално потребление. Определяща характеристика на такъв режим с ленинско ядро ​​е мобилизирането на ресурси за социално-икономическа трансформация. Управляващият елит на Китай се гордее с доказаната способност на системата да „натрупва ресурси за постигане на големи подвизи“. Според тях именно тази способност е позволила на Китай да модернизира инфраструктурата, да ускори индустриализацията, да се измъкне от бедността и да осъществи чудо в развитието.

Днешните управници на Китай виждат предупредителни знаци в американския капитализъм, движен от потребителите: деиндустриализация, свръхфинансиране, дестабилизиращи бумове и сривове, социална атомизация, популистки кипеж и дигитални платформи с богатство и сила, които съперничат на държавата. Президентът на Китай Си Дзинпин предпочита да мобилизира ресурси за захранване на „реалната икономика“, което в Китай е синоним на промишлеността.

Промишлеността може да помогне за осигуряване на самодостатъчност, ценена от китайските лидери след Мао Дзедун. Наследниците му разхлабиха тази фиксация, не защото станаха истински последователи на икономиката на сравнителните предимства, а поради необходимостта да привлекат западните технологии и капитал.

За разлика от други индустриализирани икономики, които са склонни да аутсорсват традиционни индустрии, докато техните компании се придвижват нагоре по веригата на стойността, Китай никога не е вярвал истински в международното разделение на труда. Неговите стратези винаги са предупреждавали, че „стратегическият прозорец от възможности“, по време на който капиталистическите демокрации с охота споделяха плодовете на търговията и инвестициите със съперник като Китай, в крайна сметка ще се затвори. Сега те могат да претендират за далновидност, тъй като САЩ и техните съюзници ограничават технологиите, инвестициите и пазарния достъп на китайски компании.

Този страх накара Пекин да култивира най-голямата и всеобхватна индустриална верига за доставки в света. Китайските управленци се хвалят, че ръководят единствената страна, която произвежда във всеки сектор от Международната стандартна индустриална класификация на ООН.

Индустриалната стратегия на страната се стреми да тласне китайските производители нагоре по веригата на стойността, за да доминират на вътрешния пазар и да разширят глобалните си пазарни дялове. Чуждестранните конкуренти, които не са победени, трябва да бъдат заключени във все по-сложната и ефективна верига на доставки на Китай.

Следователно програмата за покупка на превозни средства и уреди чрез предаване на стари такива плюс доплащане има смисъл в политическата икономика на Китай. Стимулирането на потреблението трябва да се насочи към промишлеността. В края на краищата комунистическата партия трябва да черпи своята легитимност и сила от работниците във фабриките, а Си се стреми да изгради производствена суперсила, а не богато потребителско общество, завършва Сие.