Коя беше по-голямата грешка: Brexit или Тръмп?

В следвоенната епоха във Великобритания са се провеждали общо два референдума. И двата поискаха от британския народ да отговори на простичък въпрос по сложен казус. През 1975 г. въпросът беше дали Великобритания да се присъедини като Европейската икономическа общност (ЕИО). Около двама на всеки трима души отговориха с „да“. През 2016 г. въпросът бе дали Великобритания да остане в Европейския съюз. Малко под 52% гласуваха с „не“.

Дори пламенните защитници на отделянето на Великобритания от ЕС сега са затруднени да назоват един резултат от Brexit, който е направил страната по-добро място, пише писателят Иън Бурума за Bloomberg. Бившият гуверньор на Английската централна банка Марк Крани отбелязва, че докато през 2016 г. британската икономика е била на 90% от тази на Германия, сега е само на 70%. За много хора, включително собственици на бизнеси и земеделци, Brexit е катастрофа. Социологическите проучвания показват, че 56% от британския народ смята, че Brexit е бил грешка.

По подобен начин все повече американци смятат, че избирането на невеж, мошенически, обсебен от света на знаменитостите нарцис за президент на САЩ – в същата година като Brexit – бе неразумно. Междинните избори показват, че брандът Доналд Тръмп е опетнен и че хватката му върху републиканската партия може би му се изплъзва.

И все пак, макар че Brexit и избирането на Тръмп предизвикаха сериозни шокове както във Великобритания, така и е САЩ, явно вредите от Brexit ще бъдат много по-лоши и дългосрочни. Това трябва да ни напомня, че референдумите са ужасен начин да се решават големи въпроси.

Четирите години управление на Тръмп бяха достатъчно зле, това е сигурно. Той накърни политическия дискурс, разпали още повече вече сериозните разделения в САЩ и излъга безсрамно, че доверието в политиците е сериозно подкопано. Също така, отказвайки да признае резултатите на президентските избори и разпалвайки гнева на населението срещу институциите, върху които лежи демокрацията, включително независимата съдебна система и свободните медии, той подкопа доверието не само в политиците, но в самата демократична система.

Въпреки това избирането на лош кандидат за най-високия пост не е нещо нечувано, а една здрава либерална демокрация може да преживее погрешни, дори нечестиви лидери. Каквото и да мислим за президента Джо Байдън, той възстанови известно спокойствие в политическото тяло. Тревогата сред либералните американци, че краят на американската демокрация е близо, не е толкова силна, колкото беше преди година. Съюзниците на САЩ също са една идея по-малко нервни относно най-мощната демокрация в света.

Макар че назначените от Тръмп съдии насочиха Върховния съд в радикално-дясна посока, която явно не допада на повечето американци, основните демократични институции оцеляха през шока на неговото управление. И стига той да не се завърне за нов мандат през 2024 г., голяма част от вредите, които нанесе, вероятно могат да бъдат преодолени.

Същото нещо не може да се каже за Brexit. Фактът, че Великобритания избра да напусне не само ЕС, но и единния европейски пазар, ще продължи да вреди на британската икономика години наред. Обещанието, че този неуспех ще бъде повече от компенсиран със страхотни нови търговски сделки със САЩ, Япония и други страни далеч от Европа, се оказва само празна мечта. В резултат на това повечето хора във Великобритания ще бъдат по-зле и страната ще продължи да изостава зад съседите си в обозримо бъдеще.

Бившият премиер Харолд Макмилан веднъж каза, че следвоенна, следимперска Великобритания може да остане значима сила само в Европа, а не да бъде в „прекрасна изолация“, използвайки фраза на шовинистите от 19 век. Ето защо той искаше страната му да се присъедини към ЕИО през 1961 г. Макар че Великобритания успя да направи това едва през 1973 г. заради противопоставяне на френския лидер Шарл де Гол, Макмилан се оказа прав. Въпреки честите търкания с Брюксел Великобритания изигра голяма роля в Европа като твърдо демократична сила, която фино балансираше етатизма на Франция и наивните федералистки мечти на Германия.

Референдумът през 2016 г. унищожи този баланс и обрече Великобритания да бъде много по-малко значима сила. Това е проблемът на референдумите. За разлика от изборите с жалки резултати те не могат лесно да бъдат отменени. На британския народ му бе зададен нечестен въпрос. Да остане или да си тръгне бе абсурден избор. Хората не бяха попитани под какви условия Великобритания трябва да си тръгне, какъв вид държава искат в резултат на това и какви трябва да са бъдещите отношения с ЕС.

Когато Уинстън Чърчил предлага провеждането на референдум във Великобритания през 1945 г., за да се реши дали да се продължи коалиционното му правителство от времето на войната, лидерът на лейбъристите Клемент Атли отказва. Идеята на референдума „просто не е британска“, смята той. Всъщност, казва той, тя е „инструмент на нацизма“.

Маргарет Тачър, която обожаваше Чърчил и чиято политика беше предизвикателство за всичко, зад което стоеше Атли, нарече референдумите „инструмент на диктаторите и демагозите“.