Китай върви към пълна монетарна независимост

Втората по големина икономика в света върви към монетарна независимост и по този начин да разруши настоящата международна парична система, пише за Financial Times Расъл Нейпиър, консултант на финансови институции относно разпределението на активи.

Китай трябва не само да стимулира икономиката си, но и да намали дълговете си чрез инфлация. Страната има едно от най-високите съотношения на общ дълг, без този на финансовите институции, към БВП от големите икономики - 311 процента. Докато дълговата тежест на повечето държави се свива спрямо брутния им вътрешен продукт благодарение на високия номинален растеж на БВП и падащата цена на дълговите ценни книжа, Китай продължава да отчита нарастване на дълга към БВП.

През декември 2007 г., в навечерието на световната финансова криза, общият нефинансов дълг на Китай възлизаше на 142 процента от БВП. Режимът на таргетиране на обменния курс, ограничавайки растежа на парите спрямо растежа на общия дълг, тласна Китай към все по-високи нива на дълга към БВП, които накрая го доведоха до ръба на дългова дефлация. Дойде време китайските власти да използват монетарните лостове, за да генерират по-висок номинален растеж на БВП. Това означава да се позволи на обменния курс да се адаптира към нивото на растеж на широките пари, необходимо за намаляване дълговата тежест на Китай. Сегашната международна валутна система ще се разпадне, когато Китай постигне тази пълна монетарна независимост.

Неотдавнашните коментари на президента Си Дзинпин, че Китайската народна банка (PBoC) трябва да стартира програма за изкупуване на облигации, за да създаде повече вътрешна ликвидност, може да са първият знак, че таргетирането на обменния курс слиза надолу в политическия дневен ред. Действията на PBoC за ускоряване темпа на растеж на широките пари и генериране на по-висок растеж на номиналния БВП не са съвместими със стабилен обменен курс, особено в епоха, когато търговските и капиталови потоци се изместват от Китай като част от „френдшоринга“ (разполагането на веригите за доставки в приятелски страни – бел. прев.) на САЩ. Време е Китай да приложи различна и напълно автономна парична политика.

От 1994 г. насам Китай интервенира, за да предотврати поскъпването на юана, особено по отношение на щатския долар. Този подход към монетарната политика бе възприет от по-голямата част от Азия през 1998 г. Тази интервенция финансира закупуването на държавни ценни книжа на развитите държави, предимно САЩ, чрез създаването на банкови резерви в местна валута. Тези покупки, независимо от цената, реално отделиха безрисковия лихвен процент от номиналния темп на растеж в развития свят.

Глобалната парична система създаде постоянна и изкуствено голяма разлика между номиналните темпове на растеж и дисконтовия процент, като по този начин наду цените на активите и улесни увеличаването на задлъжнялостта. Спестителите в развития свят бяха частично освободени от финансиране на собствените си правителства и вместо това се насочиха към финансиране на частния сектор, което повиши цените на активите. Оценката на американските акции, измерена чрез съотношението цена/печалба на Шилер (осреднено по протежение на икономическия цикъл – бел. прев.), навлезе в по-високо плато при тази монетарна система и задлъжнялостта на частния и публичния сектор се повиши до нови върхове спрямо БВП.

Излишната вътрешна ликвидност, създадена от валутната интервенция на PBoC, беше насочена от китайската държавна банкова система за финансиране на инвестиции и по-голямо производство за сметка на потреблението. Този държавен капитализъм намали ролята, която излишната ликвидност играеше в повишаването на вътрешните цени и правенето на Китай по-малко конкурентен в световен мащаб. По този начин външният излишък на Китай издържа много по-дълго, отколкото щеше в една пазарна система. Централните банкери от развитите световни банки коригираха собствената си парична политика, за да се впишат в глобалната инфлационна динамиката, определяна все повече от Китай. Китайската комунистическа партия създаде опорна точка, а таргетиращите инфлацията централни банкери създадоха „достатъчно дълъг лост“ чрез лихвена политика и разширяване на собствените си баланси, за да „повдигнат света“.

Макар че спадът на юана, в отговор на много по-високия ръст в предлагането на валутата, заплашва с износ на дефлация, останалата част от света е много малко вероятно да позволи на Китай да поеме още по-голям дял от световната търговия. Най-вероятната реакция е налагането на мита и по-ясното очертаване на линия между съюзниците на Китай, и тези, които гравитират другаде. Загубата на достъп до китайския производствен капацитет води със себе си по-висока глобална инфлация.

Властите в развитите държави вече са въвлечени в по-голям интервенционизъм, за да гарантират, че брутните дисбаланси на старата монетарна система (предимно прекомерните нива на дълг) ще бъдат преодолени с минимално социално-политическо разместване. Подобен интервенционизъм ни връща към системата, известна като финансова репресия, която намали прекомерните нива на дълга след Втората световна война. Тази нова глобална монетарна система носи радикални предизвикателства за инвеститорите, в които те няма да могат да се справят без задълбочено разбиране на финансовата история, завършва Нейпиър.