Третият мандат на Федералния резерв, който често се забравя

Ролята на Федералния резерв като инструмент на публичната икономическа сила може да изисква някои пояснения. Статутът на централната банка като независима агенция произтича от закон на Конгреса от 1913 г. и се подсилва от честите препратки към нейния „двоен мандат“ за постигане на стабилни цени и пълна заетост.

Но задачата на Фед е по-сложна, отколкото хората обикновено мислят. Целите му еволюираха чрез различни законодателни промени през десетилетията, най-видната от които е наложена от Конгреса през 1977 г. Законът за реформа на Федералния резерв, който даде на централната банка настоящия й изричен мандат, посочва три цели, а не две, пише за Wall Street Journal икономистът Джуди Шелтън, която Доналд Тръмп обяви, че има намерение да номинира за член на управителния съвет на Фед.

Измененото законодателство гласи: „Управителният съвет на Федералната резервна система и Федералната комисия за открития пазар поддържат дългосрочен растеж на паричните и кредитните агрегати, съизмерим с дългосрочния потенциал на икономиката за увеличаване на производството, така че да подкрепят ефективно целите за максимална заетост, стабилни цени и умерени дългосрочни лихвени проценти.“

Регулаторите често разясняват мандата на Фед за насърчаване на пълна заетост и стабилни цени, но рядко споменават неговото задължение за подкрепа на умерени дългосрочни лихви. Третата цел, обаче, е жизненоважна и лежи в основата на проблема с днешната обърната крива на доходността. Краткосрочните лихви трябва да са по-ниски от дългосрочните. Това е основна предпоставка за стабилни финанси и рационални инвестиционни условия.

Защо Фед се отнася с такова уважение към първите две цели, а пренебрегва третата като равен императив?

Законът за пълна заетост и балансиран растеж от 1978 г., известен още като закона Хъмфри-Хокинс, е другият основен закон, който оформи ролята на Федералния резерв. Той наложи на Фед задължението да преследва конкретни икономически цели в най-добрия интерес на нацията. Но противно на схващането, че Фед трябва да стои настрана като независима агенция, намерението на закона от 1978 г. бе да впрегне паричната политика за постигане на изброените цели чрез „по-добра интеграция“ на разработването на икономическите политики в рамките на федералното правителство:

Декларирайки, че „търговският дефицит е основен национален проблем“, законът Хъмфри-Хокинс изрично заявява - шест пъти - че „постигането на подобрен търговски баланс“ трябва да бъде основна цел на координираното разработване на икономическа политика в рамките на федералното правителство. Законът обяснява необходимостта „да се обърне подходящо внимание на ролята на увеличения износ и подобряването на международната конкурентоспособност на селското стопанство, бизнеса и индустрията за осигуряване на продуктивни възможности за заетост и постигане на подобрен търговски баланс.“ Той заявява, че постигането на тези цели “ще подкрепи икономическата сигурност и благополучието на всички граждани на страната."