Безплодните усилия за спасяването на еврозоната

За тези, които помнят неуспешните опити от 1961 г. и 1967 г. да се предотврати девалвацията на британския стерлинг, серията от кризи, съпътстващи еврото, са смущаващо познати, пише анализаторът Самюъл Бритън в коментар за Financial Times.

Първо се наблюдава неочакван срив в доверието. Следват серия спасителни операции, обикновено под формата на международни гаранции от един или друг вид. Те са подкрепени от вътрешни рестриктивни мерки, които водят до рецесия. След известно време финансовият натиск намалява и всичко се връща почти до нормалното си състояние. Но след това, когато вниманието на мнозинството е приспано, идва нова криза, нов кръг от международни спасителни гаранции и нов кръг рестриктивни мерки у дома. И това продължава, докато усилията за спасяване на съответната валута не бъдат прекратени и не се постигне политическо споразумение.

Тъй като страните от еврозоната са изоставили националните си валути, натискът се усеща в нарастващите спредове между германските облигации и облигациите от страните в периферията на еврозоната.

Серията спасителни операции вече е започнала и еврото е обявено за „спасено“. Може да се отгатне останалата част от историята. Разпадът вероятно ще е комплексен процес и ще е нужно време, за да стане ясно дали ще има връщане към националните валути или ще бъдат обособени две или три приемни мини-евро зони.

Всъщност поставените от Берлин неизпълнимо тежки фискални условия подсказват въпроса дали германците наистина искат еврото да продължи да съществува в сегашния си вид. Германският финансов министър Волфганг Шойбле казва: „Ако член на еврозоната се окаже в ситуация систематично да не е в състояние да консолидира бюджета си или да възстанови конкурентоспособността си, като крайна мярка, тази страна трябва да напусне еврозоната, с опцията да остане член на ЕС.“

Не е изключително дълбоко съждение, че ако една страна напусне еврозоната, прожекторите незабавно ще се насочат към следващата най-уязвима от останалите.

Фундаменталната нестабилност на еврозоната в сегашния й вид е анализирана изчерпателно от икономиста Кристофър Смолуд в изследване, озаглавено „Защо еврозоната трябва да се разпадне“. Смолуд, който за няколко години е ръководил проевропейската британска Социалдемократическа партия, е малко вероятно да има антиевропейски възгледи. Той не изпитва затруднение обаче да покаже колко нереалистични са бюджетните съкращения и повишаването на данъците, които средиземноморските страни са обещали да приложат в замяна на подкрепата от останалите си партньори в еврозоната и Международния валутен фонд.

Непосредственото затягане на коланите в Гърция се равнява на 7% от брутния вътрешен продукт на страната. Да се направи опит за фискална консолидация в такива мащаби би съсипало икономиката и носи риск от завъртане на порочен кръг от дълг и дефлация.

Но дори ако фискалните и дълговите задължения могат да бъдат предоговорени, историята далеч не е приключила.

Еврофедералистите ще се борят със зъби и нокти, за да предотвратят разпада на еврозоната. Те имат силната подкрепа на банките, които имат инвестиции в страните от периферията на еврозоната. Но ако нещо е неустойчиво, това не може да се поправи. Валутни съюзи са се разделяли и преди. Най-скорошният пример е излизането на Ирландия от валутния съюз с Великобритания през 1979 г. Смолуд предлага междинен период на по-високи лихвени проценти, които ще помогнат депозитите в Гърция да останат в системата, като в същото време Гръцката централна банка отпуска кредити в драхми на банките.

Много германци определено биха били щастливи да си върнат марката. Дори южноевропейците накрая ще прегърнат шанса да възвърнат суверенитета над страните си, вместо да търпят безкрайно дълъг период на стагнация и падащ стандарт на живота.