Могат ли бедните страни да спасят света?

Атрофията на глобалния финансов сектор до голяма степен отразява усилията за „рециклиране“ на нарастващите излишъци на развиващите се икономики, така че разширяващите се дефицити на развитите страни да могат да бъдат финансирани.

Доскоро тази динамика се смяташе за временна. Приемаше се, че растежът на развиващите се страни задължително ще доведе до уеднаквяване на глобалните заплати и цени, което пък от своя страна би спряло ерозията на производството в страните от ОИСР.

От друга страна демографските тенденции в развиващите се страни ще насърчат развитието на вътрешните им пазари, понижаването на лихвените им проценти и ребалансирането на глобалната търговия като цяло. 

На теория това може и да е вярно, но продължителността на този преходен период, който е в основата на глобалната финансова криза, се подценява. Всъщност този преход може да продължи безкрайно поради две причини:

Първо, от макроикономическа перспектива вече не може да разчитаме на един от основните стабилизиращи фактори по време на криза - че цените на суровините ще се понижават. На фона на нарастващото потребление в развиващите се икономики цената ресурсите ще е все по-осезателна пречка за растежа.

Второ, от социална гледна точка, след като през 20-ти век световната работна сила се удвои, нова армия индустриални работници се надига в Китай и сред трите милиарда граждани на останалите развиващи се страни.

Едно бързо ребалансиране на глобалната икономика чрез редуциране на финансовите дисбаланси между икономиките от ОИСР и техните кредитори от развиващите се страни би било рисковано, тъй като може да доведе до дълбока рецесия, първо в развитите страни, а в последствие и в целя останал свят.

Нещо повече подобен сценарий е малко вероятен, тъй като предполага, че изгряващите икономики ще развият търговски дефицит спрямо страните от ОИСР и че техните вътрешни пазари ще се превърнат в двигатели на глобалния растеж.

Ако този анализ е верен, новата стратегия за ребалансиране на глобалната икономика ще трябва да стартира някъде извън страните от ОИСР. Прилагането на нови модели на растеж в по-слабо развитите развиващите се страни в Южна Азия, Латинска Америка и Африка, които не са прибегнали към насочени към износа стратегии за растеж, може да генерира поне част търсенето, от което световната икономика така спешно се нуждае.

Рециклирането на глобалните излишъци в бедните развиващи се икономики предполага тотално преосмисляне на стандартните икономически модели, които като цяло залагат на идеята, че азиатското икономическо чудо може да бъде повторено. В крайна сметка дори светът да постигне чувствителен икономически растеж до 2050 г., два милиарда от 9-те милиарда жители на планетата все още ще живеят с под 2 долара на ден, докато още милиард ще разполагат със съвсем малко повече средства.

Изгряващите и развитите икономики не трябва да възприемат бедните страни като бреме. Всъщност в настоящата икономическа ситуация те предлагат най-добрия възможен изход.