Кога и защо Путин смени курса към Запада?

По-добро обяснение може да се намери чрез проследяване на хронологията на промяната във външната политика на Русия, която започна по време на кризата с Грузия от 2008 г. Когато Грузия, която флиртуваше с членството в НАТО, предприе военен отговор на нападенията от отцепници в Южна Осетия (етнически анклав, чието правителство бе подкрепено от Кремъл повече от десетилетие), Русия започна мащабна инвазия, за да защити региона.

Русия също така засили присъствието си в Абхазия, друга отцепническа провинция. Кризата, която бе предхождана от масирано издаване на руски паспорти на грузинци, вещаеше разполагането на руски войски в Крим под претекст за защита на руските граждани.

Промяната в курса на Москва бе очевидна дори по-рано. По време на Мюнхенската конференция за сигурност през 2007 г. Путин представи новото си лице, акцентирайки върху потенциала на големите развиващи се икономики - Бразилия, Индия, Китай и Русия - да предоставят алтернатива на това, което той възприемаше като еднополюсен световен ред. Много наблюдатели бяха шокирани от изявленията му, като възприеха речта като доказателство за неговата несигурност или ирационалност.

На следващата година финансовата криза удари Русия, убеждавайки Путин, че оценката му е била пророческа. Кризата, според него, бе доказателство, че дните на американската глобална доминация са приключили.

Всъщност, преди кризата Русия се бе примирила с логиката на глобалния капитализъм, осъзнавайки необходимостта от сътрудничество с мултинационални корпорации за модернизиране и разнообразяване на икономиката си, основана на производството на суровини и енергия. След кризата обаче вече нямаше какво толкова да се спечели от глобалните пазари - поне не по отношение на силата. Вместо това най-добрият вариант за Русия бе да си сътрудничи с други страни, които са приели подобен модел на държавен капитализъм, особено Китай.

Интерпретацията на Путин за кризата бе подкрепена от политическите събития в Америка и Европа. САЩ избраха президент, който изглеждаше склонен към свиване на глобалните ангажименти на Америка. Когато Арабската пролет избухна, реакцията на САЩ бе слаба и объркана, колебаейки се между про-демократичната реторика и подкрепата за анти-ислямистки автократи. Това даде възможност на Путин да се представи, особено в Сирия, като надежден застъпник за геополитическия прагматизъм.

Дълговата криза в Европа - и очевидната неспособност на нейните лидери да предприемат координирани действия - даде на Кремъл допълнителни аргументи. Според тях Европа, чиито дългове и дефицити са много по-ниски от тези в САЩ или Япония, би трябвало да е в състояние да избегне поляризацията.

По-общо казано, убеждението на Путин, че икономическата криза води до разпадане на Запада, е в унисон с традиционното съветско геополитическо мислене. Както Стивън Коткин показва в новата си биография на Сталин, съветската политика е била строго рационална. Голямата депресия убеждава Сталин, че различните фракции на капитализма ще започнат война. Нацистката агресия от 1938-1939 г. изглежда потвърждава неговия анализ. Но предсказанията на Сталин не се оправдават след поражението на Хитлер, когато различните интереси не довеждат до сблъсък между САЩ и Великобритания.

Докато западните политици и икономисти се опитваха да предотвратят повторение на Голямата депресия, Путин вече работеше върху допускането, че тя е настъпила. За Запада справянето с геополитическия хаос след финансовата криза ще бъде още по-трудно от икономическото възстановяване, завършва Джеймс.

* Авторът е професор по история и международни отношения в Принстънския университет, професор към Европейския университет във Флоренция и старши сътрудник в Центъра за иновации на международното управление. Той е специалист по глобализация и немска икономическа история.