Нетна оценка на света

Претенциозното заглавие изисква скромно начало. Светът непрекъснато се дестабилизира и е необходимо да бъде направен опит да се каже колкото е възможно по-ясно какво се случва и защо. Не защото светът е в уникален безпорядък; а защото безпорядъкът всеки път взима различна форма, макар че винаги е сложно, пише в свой анализ Джордж Фридман, председател на аналитичната и разузнавателна компания Stratfor.

Казано по-просто, една огромна евразийска територия е в политически, военен и икономически безпорядък. Европа и Китай се опитват да се справят с последиците от кризата през 2008 г., която остави не само икономически, но и институционни предизвикателства. Русия преживява геополитическа криза в Украйна и икономически проблеми у дома. Арабският свят - от Леванта до Иран, от турската граница през Арабския полуостров - е въвлечен в дестабилизираща война. Западното полукълбо е относително спокойно, както и азиатският архипелаг. Но Евразия е дестабилизирана в най-различни аспекти.

Можем да се връщаме назад до безкрай, за да разберем причината, но да започнем с последната голяма промяна, която светът преживя: края на Студената война.

Отраженията от рухването на Съветския съюз

Студената война беше замразен конфликт в едно отношение: Съветският съюз беше възпиран по линия, минаваща от Нордкап в Норвегия до Пакистан. Имаше някакво движение, но сравнително малко. След разпадането на Съветския съюз се случиха две важни неща. Първо, настъпи голямо децентрализиране, някои формално свободни страни се освободиха от господството на Съветите и бяха създадени независими държави в рамките на бившия Съветски съюз. Така се стигна до появата на потенциално нестабилен пояс между Балтика и Черно море.

Същевременно по югозападната граница на бившия Съветски съюз изчезна демаркационната линия на Студената война, която до голяма степен пресичаше ислямския свят. Страни, които бяха застопорени на място от Студената война, изведнъж можеха да се движат, вътрешни сили бяха пуснати в действие, което щеше в един момент да отправи предизвикателство към държавите нации, създадени след Първата световна война и падането на Османската империя, замразени от Студената война.

Веднага станаха две емблематични събития. През 1990 г. дори преди пълното рухване на Съветския съюз, Ирак нахлу в Кувейт и като че ли заплаши Саудитска Арабия. Това бе предшествано от продължителна война с Иран, от която Ирак излезе в по-благоприятна позиция от Техеран, и Багдад сякаш искаше Кувейт като награда. Съединените щати мобилизираха не само коалицията си от времето на Студената война, но и страни от бившия съветски блок и арабския свят, за да противодействат. Непланираното последствие от това бе фокусирането поне на някои сунити както върху възможностите, създадени от края на Студената война, така и върху американската роля на регионален хегемон, а това на свой ред доведе до 11 септември и продължава да се случва и сега на юг и на север от старата разделителна линия на Студената война.

Второто събитие беше разпадането на Югославия и сръбско-хърватско-босненската война, при която загинаха 100 хиляди души. Това беше война на стари вражди и нови страхове. Тя изглеждаше като уникална ситуация, невъзможна в останалата част на региона, но в действителност дефинира новата световна система по два начина. Първо, Югославия беше южното продължение на граничната зона между Съветския съюз и Западна Европа.

Случилото се там повдигна въпроси, които повечето хора пренебрегваха, за това каква ще е реалността в дългосрочен план в тази гранична зона. Второ, наред с другите неща, войната беше насочена към източно-западното разделение между християни и мюсюлмани и най-страшните кръвопролития бяха извършени в този контекст. САЩ и НАТО се застъпиха за Косово срещу Сърбия въпреки руските протести и Москва в крайна сметка бе изтикана настрана от миротворческата мисия, с която войната беше потушена. Експлозията на Балканите предвеща много от онова, което щеше да стане по-късно.

Докато Русия отслабваше и беше в упадък, двата края на Евразия процъфтяваха. Десетилетието след рухването на Съветския съюз и обединението на Германия донесе период на значителен просперитет, който имаше два резултата. Европейският съюз, създаден с Договора от Маастрихт в годината, в която Съветският съюз се разпадна, разшири влиянието си на изток в бившата съветска сфера и на юг, приемайки коренно различни държави, чиито различия бяха прикрити от периода на просперитет. А Китай след края на японското икономическо чудо се превърна в най-бързоразвиващата се страна с най-ниско заплащане в света, захранвана от апетита си да изнася в богатата Европа и Северна Америка.

Силите, които действаха в Евразия, бяха скрити. Не се виждаше добре крехкостта на периферните държави в Европа в сравнение с германската икономическа мощ. Цикличната природа на китайския растеж, подобна в много отношения на динамиката в Япония в предишните десетилетия, също не се забелязваше.

Последиците от края на Студената война в ислямския свят, силите, които се отприщиха под повърхността, и крехкостта на държавите, които ги възпираха, бяха скрити под илюзията за американската мощ след победата в Кувейт. Само в Русия слабостта беше видима и бе направено едно от двете грешни заключения: или Русия щеше да е постоянно грохнала, или мизерията й щеше да я превърне в либерална демокрация. Всичко изглеждаше наред с Евразия.

Признаци на дестабилизация

Първият признак, че следват неприятности, беше, разбира се, 11 септември. Това бе атаката срещу Америка, която имаше съдбоносно значение. Заради спомена за "Пустинна буря" се бе наложило схващането, че американската мощ може да промени ислямския свят, както си пожелае. Всяка сила си има граници, но границите на американската мощ не бяха видими до късно след 2000 г.

В този момент се намесиха две други събития. Първото беше възраждането на Русия най-малкото като регионална сила, когато нахлу в Грузия през 2008 г. Другото, разбира се, беше финансовата криза. Двете се комбинираха, за да определят сегашната ситуация.

Финансовата криза преобрази китайското поведение. Въпреки че Китай вече достигаше края на икономическия си цикъл, спадът на апетита за китайски експорт промени динамиката на китайската икономика. Спадът потисна растежа, а опитите на Пекин да насочи растежа към вътрешно потребление създадоха инфлация и направиха износа му дори още по-неконкурентен. Резултатът беше политическа криза, понеже китайското правителство все повече се безпокоеше от нестабилност и поради това ставаше все по-деспотично в опита си да контролира ситуацията.