Ще се промени ли подходът на ЕС спрямо страните от Близкия изток?

Докато търговската война заплашва държавите от двете страни на Атлантическия океан, подобряването на икономическото сътрудничество би могло да се окаже ключов фактор за страните от Северна Африка и Предна Азия, които се намират в съседство с членките на Европейския съюз, пише анализаторът Джеймс Морган в материал, публикуван от Euractiv.

„Ако се върнем в средата на 90-те години на миналия век може да видим, че ЕС влага значителни средства за изпълнение на Декларацията от Барселона (1995 г.) за засилване на партньорството между ЕС и средиземноморските му съседи“, споделя Морган.

Но регионалната интеграция така и не беше завършена и положението в Близкия изток и Северна Африка продължи да се влошава. 

Намесата на НАТО и други западни страни в Ирак, Сирия и палестинските територии добавиха необходимата доза хаос, за да се стигне до сегашното състояние на държавите от региона.

Надеждите на много от арабските бунтове бяха разбити, докато ЕС се фокусираше върху нелегалната миграция и опасността от терористични атентати.

Ярък и е контрастът във визията на региона спрямо погледа на Европа. Ако преди южните съседи на ЕС бяха разглеждани като зони с възможности, сега тези държави се приемат като място, доминирано от страхове и заплахи.

Като се има предвид, че някои от страните в региона, по-специално Мароко, Тунис и Йордания, продължават да постигат съвместен мирен напредък, по-горното определение може да не звучи много справедливо.

Философията на Глобалната стратегия на ЕС приета през 2016 г., че външната сигурност, особено в района на Близкия изток, е задължително условие за сигурността на Европа, резонира сред правителствата и населението на организацията.

Не е изненадващо, че преразгледаната европейска политика, въпреки че продължава да подкрепя регионалните програми и организации като Средиземноморския съюз, се фокусира върху сигурността и стабилността като ключови двигатели в отношенията с Юга.

Не е изненада и че с настоящите си загрижености, особено когато става въпрос за миграционните потоци, радикализмът и международния тероризъм, ЕС предлага значително увеличение на своя бюджет главно за външна помощ и по-специално за южните райони за бюджетния период 2020 г. - 2027 г.

Когато помощта представлява съществена част от решението, тя спасява животи и ако се съчетава със стабилна икономическа политика, дава тласък на развитието на страните. Но сама по себе си тя не може да донесе мир и стабилност. Когато помощта се предоставя без достатъчно гаранции на конкретни страни, страдащи от недобро управление, тази стратегия може да постигне обратния ефект.

По-ефективните търговия и инвестиции вероятно са по-добри залози в дългосрочен план, а с ЕС, най-важният търговски партньор за страните от южната зона, потенциалът е много по-голям.

Голям брой страни, особени онези, които имат силен военен елемент в своето държавно управление, са склони към протекционизъм и не се ангажират с предложението на ЕС за Дълбока и всеобхватна зона за свободна търговия (ДВЗСТ).

Но дори тук има изключения.

Интересен пример е Мароко, където бе подновено споразумението за риболов. Това е важна стъпка напред, която се гради върху плодотворните секторни партньорства, които страната има с ЕС. За да бъдат ефективни тези инициативи, ще трябва да се намери прагматично решение на неясния статут на Западна Сахара.

Ползите, които ще произтекат от ДВЗСТ по отношение на повечето преки чуждестранни инвестиции от Европа и приносът, който ще допринесе за посрещане на икономическите предизвикателства, биха могли да дадат вдъхновение и на други страни от региона да последват този пример.

С увеличаване на младото население в този регион ( повече от 50% от населението е под 18-годишна възраст), осигуряването на възможности за работа е един от основните елементи в „опитомяването“ на нелегалната миграция, смята Морган.

Няма универсално решение на фундаменталните проблеми в южния регион, като дори икономическото развитие не гарантира, че ще подобри вътрешната среда на тези страни.