ЕС ще трябва да плати цената за избора на удобно ръководство

Събитията през тази година в Европейския съюз се превърнаха в апотеоз на почти всичко онова, за което блокът е бил критикуван – цената, която европейските лидери трябваше да платят в желанието си да подредят по свой облик най-високите етажи на европейската политика.

Германският канцлер Ангела Меркел бе удовлетворена от резултатите и получи желания за Германия пост на председател на Европейската комисия. Но безспорно най-големият победител бе френският президент Еманюел Макрон, който успешно успя да наложи свои кандидати на най-високопоставените постове в Европа.

Политическите договорки и задкулисното наместване на кандидати по ключови постове обаче бе на определена цена.

Големият залог

Европейските избори обещаваха да са с голям залог, тъй като от предишния вот насам настъпиха някои съществени промени в европейската политика. Бежанската криза в Европа и най-вече ефектът, който тя оказа върху Германия, струва скъпо на канцлера Ангела Меркел. В същото време изборите в страната през 2018 г. и трудното сформиране на коалиция нанесоха друг непоправим удар върху  имиджа й.

От това се възползва дошлият на власт през 2017 г. френски президент Еманюел Макрон, за когото това бе идеалната възможност да поеме кормилото на европейската политика от все по-отслабващия захват на канцлера.

Въпреки желанието на Берлин и Париж да покажат единство, противоречията скоро изплуваха на повърхността. Вотът в ЕС съвпадна с изтичането на мандата на управителя на Европейската централна банка (ЕЦБ) и Международния валутен фонд, което допълнително покачи още от рано напрежението в блока.

Spitzenkandidat

Изминалите избори за Европейски парламент биха могли да се определят като венеца на преминаващите през континента настроения и тенденции, намерили своя облик в състава на новия законодателен орган.

Много преди институциите в Брюксел и Страсбург да навлязат в предизборна кампания беше ясно, че битката няма да е лесна. Един от първите сигнали за това стана изборът на т. нар. водещ кандидат (Spitzenkandidat) на основните европейски партии. Докато социалдемократите и либералите заложиха на познати лица като Франс Тимерманс и Маргрете Вестагер, наложили с в европейската политика както пред камерите, така и зад кулисите, то не толкова конвенционален бе изборът на Европейската народна партия (ЕНП).

В желанието си да задоволи нуждата от балансирано разпределение на силните постове в Европа Ангела Меркел се спря на почти неизвестния германец Манфред Вебер за свой Spitzenkandidat. Изборът се оказа предопределящ и въпреки че ЕНП за пореден път станаха първа политическа сила в ЕП, Вебер и неговият влиятелен гръб в лицето на Меркел не можаха да се преборят за избора му начело на Европейската комисия.

Това се оказа особено голям удар по реномето на германския канцлер и по имиджа ѝ на неотменим фактор в европейския политически живот. Меркел така и не можа да се пребори за своята политика за избор на Spitzenkandidat за председател на Европейската комисия.

Факторите за това не се ограничават само до отслабващото влияние на германския канцлер. Силно партийната кандидатура на Вебер - председател на парламентарната група на ЕНП в ЕП, имаше бъдеще само със силни резултати на консерваторите на вота, каквито обаче още преди изборите беше ясно, че няма да има.

Изборите

Изборите за ЕП завършиха с няколко изненади. Очаквано ЕНП отново стана първа политическа сила, следвана от социалдемократите. И този път протестен вот не липсваше, насочен към популистите, но също така към Зелените и реновирания съюз на либералите.

ЕНП получи 182 от общо 751 места в ЕП, спад с 34 места. От своя страна Прогресивния алианс на социалистите и демократите (S&P) се раздели с 31 места спрямо миналите избори и получи 154 мандата.