Съдбата на ЕС зависи от кризата на идентичността в Германия

Това е променящият се баланс, на който сега почива бъдещето на Европа. Тежестта на ЕС в света обикновено се измерва чрез значителното му икономическо влияние. Блокът обаче е по същество политически субект. Бъдещето на еврото, и в крайна сметка на ЕС, не зависи от здравето на италианската банкова система, а от политическия ангажимент на най-силната държава членка. ЕС може да игнорира напускането на Великобритания, но не може дълго да оцелее при немско безразличие.

За лидерите от Бон европейска Германия е очевиден и лесен избор. Общността за въглища и стомана и Европейската общност бяха път към помирение и източник на легитимност за новата германска държава. Заедно с членството в НАТО, те очертаха стремежа на новата република към евентуално обединение с окупираната от СССР Източна Германия. Помогна и това, че Европа предложи отворен пазар за немската индустрия. Повече Европа, с други думи, означаваше повече Германия.

Хелмут Кол беше последният канцлер, носещ мантията на Ман. Сделката, която той сключи с Франсоа Митеран за създаване на еврото, беше едновременно награда за съгласието на френския президент за обединението на Германия и, по мнението на Кол, гаранция, че новата Германия ще се придържа към своята европеичност.

Логиката зад европейската Германия изглеждаше по-малко очевидна за поколението от негови сънародници, родени след войната. От време на време Меркел излага аргумента за националния интерес зад членството в ЕС: държавите не могат сами да решат глобални проблеми, като Германия е по-богата и по-сигурна заради мястото си в съюза. Този прагматизъм се смеси с решителност, когато през 2012 г. тя реши, че нито Европа, нито Германия могат да си позволят разпадане на еврото. Меркел рядко показва признаци за споделяне на емоционалната привързаност на Кол към интеграцията. Според господстващата аксиома Берлин ще направи толкова, колкото е необходимо, за да спаси съюза в моменти на криза, но не повече.

На последната пресконференция с Макрон езикът на Меркел сочеше, че това може би се е променило. След три години отхвърляне на повечето идеи на френския президент тя заяви, че е време да „отвърнем“ на най-голямата криза в историята на ЕС: „Германия и Франция се борят заедно за европейската идея.“

По-малко сигурно е дали това предвещава постоянни усилия от страна на Берлин за приключване на недовършената работа в еврозоната - създаване на икономически съюз наред с паричния. Ако съдим по досегашния опит, хамилтъновците вероятно ще бъдат разочаровани. Оптимистите поддържат идеята, че с наближаването на края на мандата си Меркел търси място в европейските учебници по история.

Така или иначе, неизбежната истина е, че ЕС може да работи само ако Германия иска. Това изисква политическата класа в страната да издигне отново аргумента за европейска Германия дори когато останалата част от континента се приспособява към германска Европа.