САЩ могат да разгърнат конкурентна инициатива на „Един пояс, един път”

Президентът Байдън наскоро създаде работна група в Пентагона за преглед на военната политика спрямо Китай, коментирайки, че Америка ще „посрещне предизвикателството на Китай“ и „ще спечели състезанието за бъдещето“. От състава на групата е ясно, че прегледът ще търси начини за по-голям акцент върху дипломатическите решения. Но при определянето на бъдещата национална стратегия на Америка новата администрация трябва да придвижи този процес още една стъпка напред, пише за Wall Street Journal Джим Уеб, експерт към Международния център за сигурност в Нотрдам и бивш началник на американския флот.

Дългосрочната стратегия на Китай се простира отвъд въпросите на търговската политика, съперничеството между великите сили, разпространението на ядреното оръжие и военната експанзия. В публичния дебат до голяма степен не се отчита стремежът на Китай към мащабни инфраструктурни проекти в развиващите се страни, където Пекин се опитва да установи дългосрочни отношения. Тези икономически и дипломатически връзки са продължение на силата, като военното участие на Китай е оправдано като необходимо за защита на неговите интереси.

Китай се стреми да бъде най-мощната държава в света и нейната инициатива „Един пояс, един път“ е важен стратегически компонент. Като предпазна мярка за нашето дипломатическо и икономическо здраве, САЩ трябва да пренастроят собствения си подход към често игнорирани държави, дори след като продължаваме да се справяме с по-традиционните предизвикателства на националната сигурност, които доминират в заглавията.

Голяма част от света се притеснява от нестихващата агресия на Китай на родна почва в Азия. През последното десетилетие Китай отхвърля международното право и игнорира общественото мнение, като същевременно сигнализира, че възнамерява да измести САЩ като доминираща военна, дипломатическа и икономическа сила в региона. Пекин потуши демократичното движение в Хонконг; впусна се във военни спорове с Индия; разруши живота на десетки милиони, като впрегна изворите на река Меконг; извърши  геноцид, според правителството на САЩ, срещу уйгурите мюсюлмани; ескалира напрежение с Япония заради островите Сенкаку; консолидира незаконната си окупация на острови в Южнокитайско море; и направи многократни войнствени жестове, предназначени да проверят съпротивата на международната общност спрямо „обединяването“ с „провинцията ренегат“ Тайван.

Въпреки че всеки от тези и подобни ходове може да прерасне в голяма криза, те вече породиха подозрения в международната общност. Досега инициативата „Един пояс, един път” оставаше отделен въпрос, но кумулативният ефект от безспирните провокации на Пекин сепнаха много от китайските партньори в икономическото развитие от третия свят.

Администрацията на Байдън може да се възползва от тази пауза, като предприеме сериозна ревизия на външната политика на Америка в голяма част от развиващия се свят, където Китай е изпреварил САЩ с координирания си структурен подход за подобряване на инфраструктурата и насърчаване на дългосрочните отношения. Една международна система, разчитаща на авторитарно, етноцентрично китайско правителство, не е в интерес на тези държави и заплашва интересите на САЩ и международната стабилност.