Офисът все още не е мъртъв

През май отидох до офиса за първи път от повече от година. Беше радост да видя колеги и новост да не си приготвя обяд. Но след известно време исках отново да се прибера - защото трябваше да свърша малко работа, пише Сара О’Конър за Financial Times. 

Офис сградите бяха проектирани за хора, които да работят в тях. Нашите стъкмени набързо домашни „офиси“ (моят е малко бюро в ъгъла на спалнята) не бяха такива. Но не мисля, че съм единствената, която открива, че може да върши някои елементи от работата си по-ефективно от вкъщи - факт, който ни казва нещо важно за дизайна на офиса на 21-ви век.

Аз не съм противник на офиса. Всъщност съм фен. Има множество доказателства, които показват колко е важно колегите да се събират присъствено. Без офиса не се натъкваме на колеги, които не сме виждали от известно време, когато правим чаша чай, или не дочуваме разговори, които предизвикват нови идеи или планове за сътрудничество. Осъзнавам, че ми липсват колеги, с които дори никога не съм работила директно.

Изследванията показват, че има стойност в тези „слаби връзки“ - взаимоотношения между хора, които не работят в тясно сътрудничество, но все пак се опознават с времето. Тромавите опити да се пресъздадат такива моменти по време на пандемичното затваряне само показват колко невъзможно е те да бъдат стимулирани.

През последните няколко десетилетия офисите бяха преработени с мисъл за стойността на взаимодействието. Преградните стени постоянно се снишаваха. Накрая те изчезнаха напълно в полза на големите открити пространства. Идеята беше да се насърчат повече прозрачност, иновации и комуникация. Това също беше чудесен начин да се спестят пари, като се разположат хората по-плътно. Данните от Британския съвет на офисите показват, че средното количество пространство на работна станция е намаляло от 2008 г. насам.

Но в преследването на по-интерактивни пространства изпуснахме от поглед как всъщност работи човешкият мозък. Изследванията показват, че обемът на шума в отворените офиси може да причини повишени нива на епинефрин, хормонът, който ни помага да се борим, бягаме или „замръзваме”, вместо да се фокусираме върху работата си. Дочуването на „полуразговори“, когато колегите говорят по телефона, може да отвлече вниманието, защото мозъкът ни се опитва да запълни другата половина.

Липсата на частно пространство в много офиси също ни кара да се чувстваме некомфортно. Лена Найхолм и Миа Орн, шведски интериорни дизайнери, смятат, че дори декорът има значение. Нашият мозък реагира най-добре на синьо и зелено, казва Найхолм, защото тези цветове предполагат плодороден пейзаж с много храна. Но много офиси имат бели стени, черни столове, твърди ръбове и малко растения. „Когато наблюдаваме това на работното място, то изглежда като зима - мозъкът е стресиран, тук няма храна, няма топлина.“

Всъщност проблемите с отворените офиси могат да подкопаят самите предимства, които те би трябвало да предоставят. Итън Бърнстийн, доцент в Харвардското бизнес училище, изучава две големи американски компании, които са преминали към отворени офиси. Той използва носими проследяващи устройства и имейл данни, за да измери как се променя взаимодействието между служителите. И в двата случая обемът на взаимодействие лице в лице е намалял значително, докато имейлите и незабавните съобщения са се увеличили.

„Вместо да предизвиква все по-оживено сътрудничество лице в лице, отворената архитектура изглежда предизвика естествен човешки отговор за социално оттегляне“, заключава Бърнстийн. В друго проучване той установява, че периодичното, а не постоянното социално влияние дава най-добър резултат сред хората, които се опитват да решават проблеми заедно.

Пандемията ни дава шанс за ново начало. Имаме нужда да се срещаме, да си сътрудничим, да бъбрим и да се наслаждаваме на глъчката, но много от нас се нуждаят и от достъп до тихи ъгли, за да свършат добре някои елементи от работата си. Вероятно ще са необходими опити и грешки, за да се намери правилният баланс.

Матю Дейвис, доцент в Университета на Лийдс, изучаващ офис дизайна след Covid, казва, че някои работодатели превръщат офисите си в гъвкави пространства за „сътрудничество“, като се предполага, че хората ще извършват прецизната си работа у дома. Той казва, че работодателите се питат: „Как да набавим пространство, за да насърчим повече случайни срещи, повече социална активност?“

Рано е да се каже дали това ще сработи на практика. Ще бъде ли странно да сложите раздел за „случайни разговори в офиса“ в своя дневник? Дейвис също така предупреждава, че тези нови хиперсоциални офис дизайни биха могли „неволно да изключат“ някои служители, които нямат място за работа у дома.

И все пак работодателите са прави да експериментират. Офисът все още не е мъртъв. Ако признаем неговите слабости и се възползваме от силните му страни, той може да заживее нов живот.