Надигането на Китай не е нова заплаха за САЩ

„Достъпът до ресурсите, пазарите и пристанищата на Евразия“, пише моят бивш колега от Джонс Хопкинс Дениъл Марки, „може да превърне Китай от източноазиатска сила в глобална суперсила“. Тези проекти могат взаимно да се подсилват: Ако Китай премахне заплахите по едната периферия, било то морски или териториални, тогава може да отдели по-голямо внимание на другата.

Всичко това е познато предизвикателство за Вашингтон: Още през 2002 г. служителят на Министерството на отбраната Андрю Маршъл отрази посланието на Макиндър, като написа, че Америка трябва да води дълго съревнование с Китай „за влияние и позиция в рамките на евразийския континент и Тихоокеанския регион“. САЩ отговориха чрез засилване на бариерите пред експанзията на Китай в Тихия океан - напоследък партньорство Aukus с Австралия и Обединеното кралство, което е нещо много повече от договор за ядрени подводници - като същевременно търсят партньорства със сили като Индия, които могат да затруднят Евразийския гамбит на Пекин. 

Защо тази геополитическа история има значение за конкуренцията между САЩ и Китай? От една страна, това ни напомня, че поведението на Китай и произтичащото от него съперничество с Америка е по-нормално, отколкото често си мислим.

Пекин използва инструменти от 21-ви век, като оптични кабели и 5G телекомуникационни мрежи, за да повлияе на други страни. Той има за цел да създаде високотехнологичен авторитаризъм, който ще бъде по-умен и икономически ефективен от всичко подобно досега.

Китай все още не е предприел нещо подобно на бурната военна агресия, която характеризираше предишните евразийски битки. Най-общо казано, китайското държавно управление се вписва удобно в контурите на съвременната глобална политика. Наистина няма нищо ново под слънцето.

Но четенето на Макиндър също така ни напомня, че Китай е изправен пред дългосрочни стратегически предизвикателства, тъй като опитите за евразийско превъзходство обикновено завършват с катастрофа. Причината е сравнително проста: Свръхмощна държава, разположена в Евразия, би представлявала смъртна заплаха за страните около нея, което им дава силен стимул да се обединят - и да се съюзят със суперсилата на Новия свят, чийто основен стратегически интерес е да попречи на който и да е съперник да постигне хегемония в Стария свят.

В продължение на години Китай умело избягваше този капан, като трупаше икономическа мощ, същевременно омаловажавайки геополитическия си дневен ред. Той потуши дипломатическата и военната съпротива, като предложи реални търговски печалби на страните, в които се опитваше да прокара влиянието си.

Но напоследък поведението на Пекин стана по-дръзко и по-тревожно. То започна да предизвиква типа обкръжение - възраждането на т. нар. Четириъгълник (САЩ, Индия, Япония и Австралия – бел. прев.), формирането на Aukus, враждебността на страни от западната част на Тихия океан до Южна Азия и отвъд - което може би си е представял Макиндър.

Евразийското предизвикателство на Китай не е изненадващо за тези с дълга историческа памет. Изненадата би била, ако Пекин успее.