Надигането на Китай не е нова заплаха за САЩ

Съперничеството между САЩ и Китай може да бъде разглеждано от различни ъгли. Това е, както каза президентът Джо Байдън, съревнование между демокрацията и автокрацията. Между утвърдения играч и навлизащия. Това е надпревара за овладяването на модерни технологии, които ще движат икономическия растеж и военната сила през 21-ви век, пише за Bloomberg Хал Брандс, почетен професор от университета Джонс Хопкинс в Мериленд.

Но в основата си това съперничеството е последната глава в централната история на съвременната геополитика - сблъсъкът между евразийските империи, които се опитват да контролират стратегическото „сърце” на света и морските сили, които се стремят да осуетят тези проекти. 

Терминологията идва от британския географ Халфорд Макиндър, който - в брилянтна лекция, изнесена през 1904 г., а след това в нейни актуализации през 1919 и 1943 г. - излага два основни аргумента за хода на глобалните дела.

Първо, технологичният прогрес, символизиран от завършването на железопътни линии, обхващащи обширната територия на Русия, даде възможност на силни, добре организирани държави да проектират мощта си из огромната евразийска земя. Второ, краят на епохата на откритията и имперската експанзия елиминира предпазните клапани, които преди това изпускаха напрежението от великите сили, като ги насочваха навън.

Следователно идващата ера ще включва интензивни, жестоки сблъсъци. Амбициозните евразийски държави ще се опитат да се разширят, военно или по друг начин, на този суперконтинент и жизненоважния индустриален „полумесец“ - съставен главно от Западна Европа и Източна Азия - по фланговете му. Ако успеят, те биха могли да използват тази позиция и за контрол на съседните океани. Това означава, предупреждаваше Макиндър, че на евразийското надигане трябва да се противопоставят големите световни морски сили, особено САЩ и Великобритания, както и всичко заплашени континентални съюзници, които те могат да намерят.

С течение на времето Макиндър се усъмнява дали Германия или Русия са основната заплаха. Неговите интелектуални представители, като Никълъс Спайкмън от Йейлския университет, смятат, че е по-вероятно страните, разположени в евразийските „крайни земи“ - така Спайкмън нарича полумесеца на Макиндър - да държат в страх „сърцето”, отколкото обратното.

Но ако оставим настрана нюансите, основните геополитически събития на 20-ти век - Първата световна война, Втората световна война и Студената война - наистина бяха състезания между амбициозни евразийски хегемони и противопоставящи им се съюзи, водени от отвъдморски сили. Всъщност интелектуалните наследници на Макиндър ръководеха политиката на САЩ: Както историкът Джон Люис Гадис и аз посочихме в едно скорошно есе, златното правило на американското държавно управление в продължение на поне един век е да се попречи на враждебни държави да използват евразийската доминация като трамплин към глобална империя.

Съревнованието между САЩ и Китай трябва да се разглежда като поредната фаза. Натрупването на военноморски флот от Китай и морската принуда, която използва, имат за цел да го направят доминиращ в Източна Азия и нейните океански подходи. Междувременно инициативата на Пекин „Пояс и път“, плетеница от инфраструктурни проекти, търговски сделки и геоикономически начинания, простираща се от Югоизточна Азия до Европа, има за цел да гарантира континенталните граници на Китай и да разпространи влиянието му из най-голямата суша в света.