Съобщение за икономистите: Геополитиката също е от значение

Нещо важно липсваше в последните дискусии между икономистите в кулоарите на пролетните срещи на МВФ и Световната банка във Вашингтон: новата геополитика рядко присъстваше, пише за Financial Times бившият зам.-управител на Английската централна банка (АЦБ) Пол Такър.

Например „френдшорингът“ (пренасочването на производството към политически приятелски страни) беше обсъждан от гледна точка на разходите за социални помощи, а не дали може да помогне на либералните демокрации в света да оцелеят в конфликта на суперсилите. Икономическите модели приемат мира и реда за даденост.

Необходимостта от вътрешно преразпределение беше правилно обсъдена, но главно без да се отчитат допълнителните фискални ограничения, продиктувани от по-големите разходи за отбрана. Колебанията на долара неизбежно бяха тема, но без да се обръща особено внимание на това доколко поддържането на глобалния му статут, а оттам и ролята на Вашингтон в поддържането на морските пътища отворени, зависи от усилията на Федералния резерв за връщане към стабилността на вътрешните цени.

Различните подходи към изменението на климата в САЩ (в общи линии субсидии) и Европа (данъци) бяха разгледани, без да се спира на това, което те означават за стратегическото позициониране спрямо Пекин. МВФ и Световната търговска организация (СТО) бяха обсъждани така, сякаш все още стоят на върха на една неоспорима международна система, докато всъщност рискуват да останат сираци в един хаотичен световен ред.

Макар да има елемент на преувеличение във всичко това, аз наистина мисля, пише авторът, че би помогнало, ако икономисти, бизнесмени и участници на финансовите пазари положат повече усилия да признаят дълбоката промяна в геополитическата среда. Надпреварата между Пекин и богатите либерални демокрации, която е свързана както с власт, така и с идеология, ще продължи много десетилетия, независимо дали китайската икономика се препъне в близко бъдеще.

Основната цел на Запада трябва да бъде да се придържа към отличителния начин на живот, който характеризира конституционната демокрация. Освен че живеем според фундаментални норми и по този начин лекуваме вътрешната си политика, това включва: осигуряване на устойчивост на основните системи, на които разчитаме; избягване на скъпи непредизвикани грешки в политиките; и поддържане на съюзи и приятелства по света.

Въпреки че тези предписания изглеждат очевидни, всъщност далеч не са. Непредизвиканите грешки в политиките продължават, сякаш сме се върнали в средата на 90-те години, когато бе безопасно да експериментираме с режими и организации, защото с Вашингтон като единствената истинска сила залозите бяха ниски.

Би трябвало да е очевидно, че Западът не може да си позволи още една финансова криза като онази от 2008 г., която облагодетелства най-много Пекин. Въпреки това груби политически грешки доведоха до хаотични и опасни банкови фалити от двете страни на Атлантическия океан миналата година. Макар Конгресът на САЩ да постигна двупартиен консенсус по някои външни заплахи, той все още не е осъзнал, че стабилната финансова система е от решаващо значение за националната сигурност. Същото късогледство се наблюдава в много други области.

Изводът е, че всяка държава може благоразумно да си сътрудничи по-амбициозно с други, с които има повече общи неща и от които се страхува най-малко. Това показва свят на концентрични кръгове на сътрудничество. Най-външният е мястото, където най-плитките международни конвенции се стремят да запазят мирното съвместно съществуване, позволявайки безобидна търговия, която не оставя никоя от страните опасно изложена на другата. За всяка държава, докато се придвижва навътре през кръговете, споделяни с прогресивни нации съмишленици, сътрудничеството става по-плътно и по-дълбоко.

Залозите за трансатлантически отношения, в които страните понякога изглеждат несигурни какво общо имат, в момента са огромни. От една страна, Вашингтон с право иска европейските столици да допринасят повече за отбраната си. Но прекаленият натиск в крайна сметка ще възроди Европа като твърда сила, което е рецепта за фрагментация на Запада и превръщане на Америка отново в по-малка сила в относителен план – нещо, което трябва да помним с наближаването на президентските избори в САЩ през ноември.

От друга страна, Европа нерядко се възмущава от прекомерното доларово господство на Вашингтон. Но ако тя някога спомогне за отслабване влиянието на зелената валута, това би рискувало да подкопае чадъра на сигурността, под който европейците процъфтяват толкова дълго.

Навигирането сред всичко това изисква изключително лидерство, точно когато вътрешната политика изглежда безнадеждна. Но всичко ще бъде още по-трудно, ако западните правителства, законодателни органи и технократи не успеят да напуснат интелектуалните и политикови силози, които бяха безобидни, докато тяхното глобално лидерство изглеждаше вечно. Съдейки по последните срещи на МВФ и Световната банка, това все още не е постигнато, завършва Такър.