Съветският съюз е мъртъв. Да живее Съветският съюз!

Споделеният опит от израстването под ниските тавани на неописуемо грозните бетонни кутии. . Детските градини и училища, които подготвяха за затвора колкото за фабриката. Институтите, където родителите се правеха, че работят за мнимо заплащане. Идеологически правилните филми, които всички гледаха в непрекъснати повторения. Строгият ред за всичко, което човек може да си купи, и безкрайното търсене на това, което не може. Ежедневно подчинение, компромис и тайно неподчинение. Ние, постсъветците, все още можем да видим всичко в очите на другия. И - ето странното нещо - много от нас си спомнят всичко в нещо като розова мъгла, казва още Бершидский.

Той посочва, че често чува от свои връстници и по-млади хора, че всичко е било хубаво тогава. Проучване от 2020 г. на Левада център, една от малкото останали сериозни социологически агенции в Русия, показва, че 75% от руснаците смятат съветския период за най-добрия в историята на нацията; само 1% си спомнят съветската епоха преди всичко като време на стагнация, репресии, Желязната завеса.

И все пак тези уж забравени преживявания очевидно са най-формиращи за съветската личност.

Преди няколко години поведенческият икономист Дан Ариели установява при работата си със субекти от бивша Източна и Западна Германия, че източните жители са по-склонни да измамят в експеримент с хазартна игра. В последната вълна от Световното проучване на ценностите само 11,4% от руснаците споделят мнението, че „на повечето хора може да се има доверие“ в сравнение с 37% от американците и 46,7% от канадците.

Има много обективни причини, поради които постсъветските икономики не растат толкова силно, колкото западните, въпреки че започват от ниска база. Една от тях е постсъветският манталите.

Пропагандата на режима на Путин би ни накарала да повярваме, че трудните години след разпадането на съюза са това, което е превърнало хората в такива, каквито са – с постоянно включен инстинкт за оцеляване.

По-голямата част от сегашното руско население изглежда се е установило обратно към познатото съветско рутинно поведение на подчинение и мрънкане, затваряне на очите и виждане на светлата страна. В повечето други постсъветски страни тази рутина просто продължава без прекъсване. Това не е някаква нова модна форма на потискане, въпреки технологичния напредък. Все още е старата наложена предпазливост и автоцензура в съветски стил: внимавайте как стъпвате, за да не се окажете изгнаник, лишен от каквито и да било права, недостоен за милост, лишен от собственост или откъснат от източници на доходи.

Много от постсъветските хора никога не са вярвали, че нещо може да се промени, особено към по-добро. Ето защо опитите за протест след отчаяния бунт без нищо за губене от 1990 и 1991 г. са толкова половинчати, толкова нерешителни в Русия и Беларус и толкова разочароващо неефективни в средносрочен план на други места – например, в Украйна, Грузия и Киргизстан, където неуспешните правителства бяха пометени само за да бъдат заменени от, в най-добрия случай, не особено по-добри.

Между 1992 и 2016 г., по една авторитетна оценка, около 8,5 милиона души, или 3% от съветското население според преброяването от 1989 г., са напуснали завинаги страната, като са пренесли опита си от практическия социализъм и посткомунистическия капитализъм в джунглата в страните си по местоназначение. Тяхната решимост е никога повече да не им се налага да се справят с такова нещо.