За истинската цена на антиваксърството

Междувременно антиваксърите ще обвиняват предполагаемата физическа слабост на жертвата или ще се преструват, че смъртта не е от коронавирус. Те не могат лесно да променят мнението си за болестта, защото това би означавало да се откажат от своята антиваксърска идентичност и общността, която идва с нея.

Има и хора, които не обсъждат причината за смъртта от страх да не политизират трагедията. (Нова тенденция в части от САЩ е да не се споменава ковид в некролога.) Така че децата може да нямат с кого да говорят за най-лошия момент в живота си.

Това е известно като „обезправена скръб“ - термин, въведен от психолога Кенет Дока, за да опише чувствата на опечалените, които не могат да обсъждат загубата си, защото причината за смъртта е стигматизирана. Това беше често срещано явление по време на епидемията от СПИН и все още е, когато някой умира поради самоубийство, свръхдоза или във война, в която участва на недолюбваната страна. Един мой приятел претърпя подобна скръб, когато бившата му любовница почина и той не можеше да каже на човека, когото обичаше най-много - жена си.

Днес опечалените роднини на антиваксъра - които могат да бъдат ваксинирани или пък съмняващи се - понякога се ядосват на мъртвия човек и/или на обществото, което се подиграва на тяхната болка.

Оцелелите могат да бъдат обременени с доживотна вина, особено ако смъртта е настъпила след голямо семейно събиране на неваксинирани. А и смъртта често изостря напрежението в семействата, които вече са разделени на неваксинирани и ваксинирани. Едва ли не първото нещо, което опечалените трябва да решат заедно, е дали трябва да се носят маски на погребението.

Отхвърляйки съвременната медицина, антиваксърите върнаха минали епохи, когато хората са умирали като мухи. И двете ми баби, например, са загубили бащите си като тийнейджърки, а после всяка е загубила дете. Това е било нормално преди век. Било е и непоносимо, особено защото тогава почти е нямало начин, по който да се говори за мъката. При цялата тревога днес относно ужасите в социалните медии, онова поколение вероятно е било по-засегнато от нашето. Мъката беше завещана на техните потомци: и двамата ми родители бяха оформени от нещастието на майките си, повлиявайки и на мен.

Представете си страха, стреса и объркването на дете, отглеждано от антиваксъри сега. Вирусът е навсякъде и убива хора около него. Би било естествено то да започне да се чуди дали останалият свят е прав и дали мама и тате не са се присъединили към култ към смъртта. Това е преживяване, което може да отчужди тези деца в бъдеще.