Къде се крие проблемът с достъпността на жилищата в САЩ?

САЩ имат два проблема с достъпността на жилищата, пише Bloomberg. И двата проблема са свързани, така че решаването на единия ще реши и другия.

Първият проблем, според информационната агенция, е, че някои крайбрежни метрополиси в САЩ генерират много добри работни места, но не изграждат достатъчно жилища, за да се справят с растежа на заетостта.

Основната пречка за жилищно строителство в тях са локалните регулации – наредбите за зониране, екологичните изисквания, правилата за достъпни жилища. Този проблем получава много голямо внимание напоследък.

Вторият проблем с достъпността е не толкова ограничен географски и хроничен: милиони американци не могат да си позволят дори най-евтините жилища, посочва агенцията.

Строителите, дори и да изградят възможно най-скромните жилища, трябва да похарчат доста повече, без значение какви печалби искат да реализират. Отчасти това се дължи на рестриктивното зониране и строгите строителни норми, които водят до ръст на цените. Най-вече обаче разходите им са свързани със стойността на “основите” за проектите: земя, лихви, материали, помощни програми.

Като правило в цялата страна дори и строителна компания с идеална цел не може да изгради жилища за домакинства с доходи под 32 хил. долара годишно. Това оставя без собствен дом на практика около една трета от американските домакинства.

Строителният бизнес в САЩ следва глобалната тенденция да работи основно за домакинствата със средни и високи доходи. Разпространено е мисленето, че при строителството на много нови жилища, които не са достъпни за хора с ниски доходи, ще се стигне до спад на цените на съществуващите имоти заради амортизацията.

Новото строителство обаче няма как само да подобри достъпността на имотите, посочва агенцията. За повечето от домакинствата с доходи под 32 хил. долара годишно достъпността ще продължи да е проблем. Около половината от бедните домакинства харчат над 50 на сто от доходите си за жилището, докато през 70-те години на ХХ век социалните жилища не са натоварвали бюджетите на домакинствата толкова.

Постепенното разрушаване и облагородяване на много от кварталите с достъпни жилища доведе и до разширяване на броя на нуждаещите се наематели. Така САЩ постепенно модернизираха представата си за това какво представлява приемливото жилище, но не си изясниха как да го направят достъпно за по-бедните хора.

Данните показват, че през 70-те години наемателите с ниски доходи са били 6,1 млн. души, а подходящите за тях жилища – 6,5 млн. До 1995 г. обаче социалните жилища са намалели до 6,1 млн., а нуждаещите се наематели са се увеличили до 10,5 млн. души. Според различни данни към 2013 г. наемателите с изключително ниски доходи (до 30% от средните в страната) са 10,3 млн. души.

Някои от тези хора получават помощи за наем на жилище. Около една четвърт от допустимите домакинствата с ниски доходи получават и федерална помощ. Има и някои местни програми – за контрол на наемите и изисквания към строителите за изграждане на достъпни жилища, но няма нито една национална програма по въпроса. Изводът е, че като цяло жилищната помощ е предназначена за едно доста късметлийско малцинство.

Членовете на това малцинство в градове като Ню Йорк и Сан Франциско например може и да не се чувстват чак такива късметлии. Решението със сигурност не се крие във възобновяване на строителството на картонени бараки. Повече строителство със сигурност би помогнало. Правителството обаче би могло да подкрепи процеса, като намали таксите за зониране, промени другите нормативни актове, касаещи строителството, както и като подобри жилищните субсидии. Обединяването на политическа коалиция зад тези две цели не звучи лесно, заради което и вероятно още не се е случило.