Данъкът Тобин - една глупава политическа игра за Европа

Европейските лидери твърдят, че могат да създадат механизми, с които да се гарантира, че европейците ще платят данъка независимо от това, къде са се сключили сделките. Все повече информации обаче се появяват, че банките разработват продукти, чрез които новият данък да се заобикаля. На кого бихте заложили – на данъчните власти или на финансовите инженери?

Ако целта е да се гонят приходи, то данъкът Тобин е грешният инструмент. Всъщност този данък е замислен с цел да се противодейства на друг проблем - прекомерната волатилност на валутните пазари. Предложението на Тобин е било да се преследва стабилност на валутните курсове и да се противодейства на спекулативните атаки срещу валутите, като валутната търговия се направи по-неатрактивна.

Иронията, разбира се, е в това, че членовете на еврозоната нямат национални валути, които да бъдат атакувани. Като членове на валутен съюз те се радват на относително висока стабилност на валутния курс – прекомерна стабилност, всъщност. В настоящите условия, при които голяма част от Европа страда от липса на конкурентоспособност, по-слабият валутен курс е нещото, от което има нужда.

Понякога европейските лидери пренасят логиката на Тобин от валутните пазари към финансовите пазари като цяло. Според тях глобален данък върху транзакциите би понижил пазарната волатилност.

Зад такова заключение обаче липсва логика. Това, което знаем, е че ще се стигне до по-малък брой транзакции. Някои инвеститори ще напуснат пазара. Но кои - спекулантите-опортюнисти, които продават тогава, когато продават и всички останали, или играещите на „контра”, които правят обратното и стабилизират волатилните пазари?

Може би данъкът Тобин е замислен, за да се свие раздутият финансов сектор в Европа. В такъв случай може да се каже, че той отново е погрешен. Проблемът на Европа са банките, които са твърде големи, за да бъдат оставени да фалират, но и са твърде големи, за да бъдат спасявани.