Може ли Западът отново да поведе света?

Бившият италиански премиер и председател на Европейската комисия (ЕК) Романо Проди изрази безпокойството си относно загубата на магнетизъм между САЩ и Европа.

През последните четири години Еманюел Макрон тласна Европа към по-задълбочена „стратегическа автономия“, която ще намали зависимостта ѝ от ненадеждната Америка в свят на все по-категорични автократични лидери като руския президент Владимир Путин и китайския президент Си Дзинпин.

Други политически лидери, като германския канцлер Ангела Меркел, не са склонни да приемат проекта с отворени обятия, придържайки се към надеждата, че администрацията на президента Тръмп всъщност има временна политическа абергация (оптичен недостатък – бел. ред.). Резултатът от изборите във вторник вероятно ще убеди много други европейски лидери, че е дошъл моментът да започнат да разчитат на собствените си сили, независимо кой ще спечели Белия дом. 

Геополитическият Запад е сравнително нова конструкция. Той е изкован от демокрациите, спечелили Втората световна война срещу една тоталитарна идеология, нацизма, и укрепили се през следващите десетилетия, белязани от Студената война срещу друга тоталитарна система, ръководената от Съветския комунистически блок.

Ценностите на тези демокрации се превръщат в основата на новите институции, подкрепящи Запада, като НАТО и предшествениците на Европейския съюз (ЕС), които обединяват победителите и победените от войната. Учредителната харта на НАТО през 1949 г. прокламира ангажимент към „принципите на демокрацията, индивидуалната свобода и върховенството на закона“. Именно тези принципи правят Запада толкова привлекателен за онези, на които са били отказани основните свободи от източната страна на Желязната завеса - и това прави страните от Източна и Централна Европа толкова нетърпеливи да се присъединят към ЕС и НАТО след разпадането на Съветския съюз.

Фактът, че тези ценности формират ядрото на политическия консенсус на Запад в продължение на повече от седем десетилетия, е по-скоро плод на исторически опит, отколкото вродена черта на западната цивилизация. В крайна сметка, двете тоталитарни идеологии, които напояват Европа с кръв през първата половина на 20-ти век, считайки, че индивидуалните свободи трябва да бъдат смазани в името на класовата борба или расовото превъзходство, са толкова продукт на западната култура и история, колкото и просветените демократични идеали, които в крайна сметка печелят надмощие. Тези тоталитарни идеологии не са изчезнали напълно и техните наследници-мутанти отново изплуват на повърхността сред общото объркване и популистката ферментация.

„Докато се дистанцираме от определящите конфликти на 20-ти век, Втората световна война и Студената война, ние ставаме все по-объркани относно това, за което се застъпваме, до голяма степен, защото основна част от населението не разполага с референтна рамка“, коментира Даниеле Плетка, старши сътрудник в American Enterprise Institute.

Десетилетие, след като Франсис Фукуяма провъзгласява „края на историята“ и триумфа на либералната демокрация след Студената война, нов конфликт поглъща енергията на Запада: глобалната война срещу войнстващия ислямизъм, талибаните и по-късно - Ислямска държава (ИДИЛ). Първоначалната надменност, с която САЩ и съюзниците им се опитват да пренастроят Афганистан и Ирак, в крайна сметка отстъпва място на разочарованието от западната мощ. В същото време разпространението на терористичните безчинства на местна почва, заедно с бежанската криза от 2015 г., създават нови фрактури в западните общества. Тези атаки са съпроводени с множество убийства във Франция и във Виена през последните дни.

Въпреки че новият враг е идеологията на радикалния политически ислям, а не мюсюлманската вяра като цяло, мнозина на Запад реагират като се обръщат към по-атавистичен и нелиберален мироглед сред вълните от мюсюлманска имиграция. Популистките движения, които се възползваха от тези тревоги, идвайки на власт в някои държави, отстояват различна и по-стара идея за Запада като бастион на християнството и традиционните ценности, застрашени от ислямско нашествие, а не като универсален модел на свобода и приобщаване.