Защо трябва да се радваме, че не сме член на еврозоната?

Преди дни Европейската комисия публикува комюнике за „дълбок и истински Европейски икономически и паричен съюз”, в което излага редица предложения за разрешаване на дълговата криза и по-нататъшна интеграция на еврозоната. Документът се състои от голям брой мерки, които според плановете на Комисията трябва да доведат до фискален, икономически, банков и политически съюз в рамките на еврозоната.

Предложените мерки са разделени в три групи, според времевия хоризонт, за който се отнасят:

- краткосрочни, касаещи следващите 6-12 месеца
- средносрочни (18 месеца - 5 години)
- дългосрочни

В рамките на три поредни статии (по една за всеки времеви хоризонт) ще се опитам да обясня защо тези мерки няма да доведат до преодоляване на дълговата криза и лелеяния икономически растеж, а само ще дадат нови стимули за повече задлъжняване.

Краткосрочни мерки за „Истински икономически и паричен съюз”

1/ Процедура за предварително обсъждане и координиране на големи икономически реформи, планирани от една страна, с цел да се избягват т.нар. странични ефекти (externalities) върху други страни.

Координирането на значими икономически реформи присъстваше като отделна глава в т.нар. фискален пакт, който бе подписан от страните в еврозоната и някои от страните извън нея преди няколко месеца. Процедура по такава координация, обаче, все още липсва, което прави и самият текст от междудържавния договор неприложим към момента.

Изключително ограничаващо условие, което ще връзва ръцете на националните правителства и неминуемо ще забавя или дори блокира по-сериозни реформи. Надали някой ще оспори предимството, което ще имат страните извън еврозоната, заради запазване на самостоятелността си в сферата на икономическата политика и реформи – изключително важно за малки страни като България.

2/ Общ надзорен механизъм за банките в еврозоната, състоящ се от ЕЦБ и националните надзорни органи.

За това вече писахме преди няколко месеца. Основните негативи произтичат от нуждата от налагане на такси на поднадзорните банките, за да се финансира тази нова функция на ЕЦБ, натоварване на местните надзорни органи с непрекъсната комуникация и координация  с ЕЦБ, както и риск от размиване на надзорните отговорности заради новата двустепенна система (ЕЦБ-национални органи). Последното е изключително опасно, защото може да доведе до ефекта „вместо да изпишем вежди, да извадим очи”, т.е. вместо банките да станат по-стриктно надзиравани, да се появят „бели петна” в надзора.