Проф. Гарабед Минасян: Бюджетът е огледало на политиката на управленския елит

Започна обсъждането на Закона за държавния бюджет за 2017 г. За философията при съставяне на най-важния финансов закон за държавата, за изкушенията при харченето на публични средства и реакцията на обществото, Investor.bg разговаря с проф. Гарабед Минасян.

Проф. Гарабед Минасян е роден през 1944 година. Специализирал е в СССР, Великобритания, САЩ и Австрия. Два мандата е  член на управителния съвет на БНБ (от 1997 г. до 2006 г.) През периода 1997 – 2000 г. и икономически съветник на президента Петър Стоянов. Работи в Икономическия институт на БАН. Доктор е на икономическите науки.

– Професор Минасян, с какво промените в Бюджет 2017 г. ще променят нагласите при използването на публичните финанси?

– Не мисля, че може да се очаква промяна на нагласите при използването на публичните финанси. Бюджетът е направен по действащия вече дългогодишен стериотип в Министерството на финансите. Моята преценка е, че предложеният бюджет не е предвиден да решава проблемите на страната, а да удовлетворява и да решава проблемите на управленския елит.

Независимо от всичко обаче трябва да съществува ясното разбиране, че бюджетът (колкото и важен да е той за управлението на държавата) не може да реши нищо сам за себе си. Той е огледало на политиката на управленския елит. Когато казваме, че бюджетът е такъв или онакъв, трябва да сме на ясно, че съществена част от неудовлетворението (не цялото, безусловно) трябва да се адресира към правителството.

– Къде са предизвикателствата при използването на бюджетните средства догодина?

– Въпросът не е до използването на бюджетните средства точно през следващата 2017 г., а по принцип. Мисля, че трябва да говорим както за предизвикателствата, така и за изкушенията – те са неразривно свързани. Предизвикателствата опират до трудностите при „връзването” на приходите и разходите и възможностите за приплъзване по наклонената плоскост, докато изкушенията са в присвояване на ролята на Дядо Коледа – Аз (Ние) съм човекът, който определя порциите и ги парцелира, гледайте ме в очите и не ме разочаровайте! Лошото е (както и преди), че средства тъкмо за заиграване на тази роля са предвидени в бюджета достатъчно. По-лошо е, че целият управленски елит твърдо се стреми към това.

Още по-лошо е, че управленският елит се формира по начин, който да подкрепя неразривно статуквото. От там идва и една от причините за недолюбването на политиците, за съжаление почти без никакъв ефект. Що се касае до предизвикателствата – има сериозни такива. Вероятно все повече и повече българският народ ще разбира, че затъва твърдо и безнадеждно в блатото на европейската бедност и ще поиска действени решения. Ако това действително стане, а е важно и как ще стане, проблемите ще набъбнат неудържимо.

– Учените от БАН и Селскостопанската академия настояват за повече пари за наука, виждате ли резерви, откъдето да ги получат?

– Тук виждам конфликт на интереси. Целият си съзнателен живот съм изкарал в БАН с всичките му плюсове и минуси. Мислил съм да емигрирам, но не се получи – преди 90-те години трябваше да изоставя близките си, по-късно вече прецених, че ми е минало времето за подобно изпитание. Управлението на науката не е проста работа. И както винаги – за каквото и да се приказва, винаги става въпрос за пари. Проблемът БАН не е за хората, които работят там, а е всенароден.

Това, на което сме свидетели, са първосигнални, дори рудиментарни обвинения и реакции. Хвърляш в пространството заплатата на един академик и простолюдието намира решение в неговото линчуване. Къде по-престижно и обществено полезно е да си вреден министър, например. П. Мутафчиев в своята „История на българския народ” (1986 г.) информира за един обичай на прабългарите, който (според него) е непознат у никой друг народ. По-специално, когато виждали в средата си някой човек, който особено се отличавал от другите по кадърност и ум, казвали, че му приличало да служи повече на Бога и поради това го обесвали на някое дърво (111 стр.). По-нататък авторът продължава: „Някакъв странен атавизъм е запазил този обичай и досега у нас”. Народът е редно да прецени дали има някаква промяна от времето на П.Мутафчиев. И защо ли трябва да има? Та почти цяла Африка живее и процъфтява без Академии. Значи и ние можем. А що се касае до намирането на пари (финансово решение), той е въпрос на политика.

– Добра ли е идеята догодина да се емитират няколко емисии вътрешен дълг?

– Дълг не е мръсна дума. Финансовата наука дори е разработила специфичен показател (ливъридж), който оценява до колко съумяваш да използваш чужди пари в свой собствен интерес. Дълг на национално равнище следва да се емитира тогава и само тогава, когато съдейства за повишаване на темповете на икономически растеж.

Аргументът, че условията за нови емисии в момента са добри и за това е добре да се емитират нови задължения, е меко казано непрофесионален. Могат да ми предложат трактор на много изгодна цена, но той да не ми трябва и неговото притежаване ще ми създаде повече финансови главоболия, отколкото финансови облекчения. Предвижданият икономически растеж у нас увеличава дистанцията ни от средноевропейското равнище, т.е. предвижда се бедността ни да е все по-голяма и по-голяма. Тогава какво става с оправданието за новите емисии?

– Ако трябва с една дума да характеризирате бюджета коя ще е тя?

– Този начин на етикиране е журналистически прийом. Не съм склонен на такъв вид упражнение. Това, което ме вълнува, е, че перспективите пред икономиката ни не изглеждат никак розови, а управленският елит живее в свой собствен свят и прелива от задоволство.

Какво трябва да се случи, за да се опомним? Нашите съседи румънците имат производство (на човек от населението), което е с почти една трета по-високо от нашето и тази разлика нараства. Млади кадърни хора напускат страната, български капитал систематично бяга в чужбина, преобладаващата част от производителите се надяват на обществени поръчки, мутри и немутри (титуловани и нетитуловани) ни крадат безогледно и невъзмутимо, и на всичко това целият български народ гледа тих, невъзмутим.