Бедната на ресурси Европа не трябва да произвежда, а да внася енергоемки стоки

Усещане за обсада е обхванало индустриите на ЕС и техните политически приятели. Те се чувстват съкрушени от това как енергийната война на Владимир Путин прави газа и електроенергията много по-скъпи от това, което плащат конкурентите другаде. А закъснялото преминаване на САЩ към зелена индустриална политика допълнително усилва вредата, като примамва инвестиции чрез дискриминационни субсидии.

И двете опасения бяха изразени от френския президент Еманюел Макрон при скорошната му официална визита във Вашингтон. Много други лидери разпространяват посланието, че европейската конкурентоспособност е под екзистенциална заплаха. Но подобна тревога рискува да вкара политиците и индустриалците в ЕС в стратегическа задънена улица, пише европейският икономически коментатор на Financial Times Мартин Сендбу.

Като цяло промишлените обеми в ЕС и еврозоната са на рекордно високи нива. С изключение на пет държави индустриалното производство в ЕС през септември е било по-високо, отколкото година по-рано. Ако Путин е искал да предизвика индустриална смърт в цяла Европа, за да получи изоставяне на украинците, той се е провалил. Тази устойчивост трябва да бъде повече приветствана.

Така че индустриалците в региона протестират твърде много. Вярно е, че е твърде рано да се обяви победа. Скоковете на цените настъпват постепенно, така че бизнесът не е усетил пълната им сила. Някои компании са защитени от държавни субсидии или ценови тавани, въпреки че те с право са облагодетелствали най-много домакинствата в Европа. Държавите не могат да предоставят огромни пакети за подкрепа до безкрай. Текущото представяне все още може да отстъпи място на спад.

Но това ни води до един по-дълбок момент. ЕС не е, и неговата територия никога не е била, богато надарена с традиционни енергийни ресурси. Това води до две тежки икономически последици. Едната е, както Хелън Томпсън подчерта в книгата си „Безпорядък“, геостратегическата уязвимост поради енергийна зависимост от трети страни. Другата е сравнителният недостатък при енергоемкото производство. Ако евтиният руски газ временно бе прикрил този недостатък, сега той се проявява в пълна сила. 

Трезвият урок, който може да се извлече, е, че икономическа структура, изградена върху производство и износ на традиционни енергоемки стоки, е лоша за Европа. Разумната политика за един енергийно беден регион е да се внасят енергоемки стоки от онези места, където енергията е изобилна, и да се продават продукти и услуги, които съдържат по-малко енергия. Същото може да се каже и за индустриите, чиято производителност зависи от наличието на достатъчно въглеводороди.

Има три възражения на този аргумент. Първото е, че докато традиционните енергийни източници са оскъдни в ЕС, европейската икономика е преплетена с богати на въглеводороди съседи. Но един такъв сигурен партньор, Норвегия, е твърде малък. А други, както Русия показва толкова ярко, заплашват, вместо да защитават ценностите и интересите на Европа.

Второто възражение е, че някои енергоемки индустрии са необходими от съображения за сигурност - както и самата енергия. Но повечето индустрии не са стратегически. Какъв е проблемът ако Европа произвежда по-малко торове, амоняк и продукти от стъкло, керамика или хартия. Едно проспериращо, висококвалифицирано население трябва да се специализира във високотехнологично, интензивно на знания производство и да внася останалото, като трупа насъщни запаси в случай на прекъсване на веригата за доставки. Индустриалното преструктуриране в тази посока ще направи икономиката по-богата и по-сигурна спрямо външни шокове.

Най-силният аргумент обаче е, че липсата на залежи от изкопаеми горива не обрича Европа на енергийна зависимост като цяло. С капацитет за генериране, пренос и съхранение на възобновяема електроенергия, самоснабдяването на Европа с енергия може да бъде изобилно и евтино. Почти нулевите цени на електроенергията биха могли да помогнат повече на производството на (беземисионни!) автомобили в ЕС, отколкото дискриминационните данъчни кредити на САЩ някога ще направят за американските.

Следователно целта не е да се запази наследената структура на енергоемко производство, а да се развие икономика, интензивна на безвъглеродна енергия и знания. Промишлеността трябва да електрифицира всичко, което може да бъде електрифицирано, и да разработи производствени методи, които са най-подходящи за системата на възобновяема енергия.

Загрижеността на Европа трябва да бъде, че тя субсидира твърде малко - особено относно възобновяемите енергийни източници и капацитета на мрежата - а не че САЩ субсидират твърде много. Необходими са повече разходи от ЕС, като новите фискални правила трябва да стимулират повече инвестиции чрез националните бюджети. Лидерите на ЕС направиха приветстващи коментари в тази посока напоследък. Въглеродните тарифни планове трябва да бъдат разширени и съчетани с по-строго вътрешно ценообразуване на въглерода. В тази област трябва да се търси партньорство със САЩ. Вашингтон вече е заинтересован от пакт, който да изолира „мръсната“ стомана от Китай и другаде; Европа трябва да прегърне този интерес и да се опита да го разшири до по-широко споразумение за въглеродни мита.

Доналд Тръмп каза навремето: „Ако нямате стомана, нямате държава“. Европа трябва да се въздържа от подобен протекционизъм спрямо старите индустрии. Нейната линия трябва да бъде: нека цялата стомана, използвана в Европа, бъде „зелена“ - и да превърнем Европа в най-евтиното място за производството ѝ.