Демокрацията невинаги създава добро управление, но винаги предотвратява ужасното

Наскоро дискутирах лошото състояние на демокрацията в уебинар, организиран от индийска медийна организация, пише главният икономически коментатор на Financial Times Мартин Уулф.

След моята презентация човек от публиката попита защо индийците изобщо трябва да се интересуват от демокрация. Не е ли това западна идея, натрапена на останалия свят? Няма ли развиващите се страни да са по-добре с традиционните автокрации?

Бях едновременно обезпокоен и доволен от този въпрос, пише авторът - обезпокоен, защото е показателно, когато член на образования индийски елит го задава на публичен форум, но доволен, защото знам, че сега много хора задават този въпрос и не само в развиващите се държави. Привлекателността на тиранията нараства.

„Свободата в света през 2024 г.“, доклад на независимия аналитичен център Freedom House, твърди, че „глобалната свобода е намаляла за 18-та поредна година през 2023-та“. През последното десетилетие се наблюдава голям упадък на политическите и гражданските права в много развиващи се страни. Под управлението на Нарендра Моди Индия, уви, е една от тези държави.

Дали подобен регрес е цената, която си струва да се плати за по-бързо икономическо развитие? На най-широко ниво това изглежда доста неправдоподобно. Ако оставим настрана няколко богати на ресурси страни, плюс Хонконг и Сингапур, всички най-богати държави в света са либерални демокрации. Това наистина ли е случайно?

И все пак скептиците може да твърдят, че демокрацията не е най-добрият начин бедните страни да станат по-богати. Те могат да посочат например невероятния растеж на Китай през последните 40 години. Но доказателствата не подкрепят това мнение. Анализът от 2019 г. „Демокрацията наистина носи растеж“ на Дарън Аджемоглу и други твърди, че „има икономически и статистически значим положителен ефект от демокрацията върху бъдещия брутен вътрешен продукт (БВП) на глава от населението“. „Дългосрочният БВП се увеличава с около 20-25 процента през 25-те години след демократизацията“. Най-важното е, че това се отнася и за държавите в ранен етап на развитие.

Много по-важно е, както отбелязва Карл Хенрик Кнутсен в бележка от 2019 г. за V-Dem Institute, че резултатите от автокрацията показват много по-голяма вариация. Така, когато автократите са добри, те наистина може да са много положителни, но когато не са, те са просто ужасни. Сталин, Хитлер, Пол Пот и Мао Дзедун избиха милиони хора. Това може да е било, защото са искали, или пък защото не им е пукало. Въпросът е, че автокрацията е безотчетно управление. Такива правителства могат да направят всичко.

В брилянтен скорошен материал историкът Тимъти Снайдър твърди, че „управлението на силовия лидер е заблуда. При него ключова е идеята, че той ще бъде вашият силов лидер. Но не става така. В една демокрация избраните представители слушат гласоподавателите. Ние приемаме това за даденост. А сега си представете, че един диктатор ще ни дължи нещо. Но гласът, който сте дали за него потвърждава вашата незначителност. Цялата работа е, че силният човек не ни дължи нищо. С нас се злоупотребява и свикваме с това.”

Всъщност е по-лошо от това. Потенциалният тиранин не е нормално човешко същество. Той почти винаги е обсебен от желанието за власт. След като е спечелил това, което търси, как може да се отървем от него, ако се окаже луд? Как може да се запази почтеността на основните институции? Как може да се осигури наследяването му? Знаем, че конституционната монархия може да работи. Знаем, че един автократ може да се справи добре в малка страна, като Сингапур, ако признае, че това изисква върховенство на закона и гарантирани права на собственост. Знаем, че в Южна Корея и Тайван началото на бързото развитие се случи при автократи. Знаем също, че Китай имаше в лицето на Дън Сяопин лидер, който не беше опиянен от личната власт. Така че, както казват китайците, човек може да има „добър император“. Но какво трябва да се направи, ако, както често става, ни се падне лош такъв?

Демокрацията предотвратява такива резултати, защото има вградени методи за корекция. Дори една демокрация да има недостатъчни граждански, политически и други права, както твърде много хора имат, изборите пак могат да направят разликата. Това се оказа вярно в Полша миналата година и наскоро в Турция. Изборите са контролен механизъм и в Индия. В парламентарните системи депутатите могат и да се бунтуват, както направиха в Обединеното кралство срещу Борис Джонсън и Лиз Тръс (бивши премиери – бел. прев.)

Големият аргумент за демокрацията не е, че тя ще създаде добро управление, а че ще предотврати ужасно такова, което е най-лошото нещо, което обществата могат да имат, като изключим липсата на управление - с други думи, анархия. Колкото по-пълен е наборът от права, толкова по-мощен ще е контролът: тогава ще има и открит дебат, свобода на протест, свободни медии и независими институции.

Демокрацията винаги е крехка. Тя е такава, защото някои хора искат да бъдат тирани и твърде много хора им се доверяват. Това е по-вероятно, ако демокрациите не успяват да осигурят благата, които хората желаят - чувство за принадлежност, сигурност и външна оценка. Както Яша Моунк твърди в „Капанът на идентичността“, демокрациите са по-крехки в по-неравни и по-разнообразни общества, не на последно място защото потенциалните тирани експлоатират тези разделения. Всъщност е трудно да се създадат либерални демокрации в такива общества, както твърдят Шарун Муканд от Уоруик и Дани Родрик от Харвард в „Политическата икономия на либералната демокрация“.

Човекът с въпросите от уебинара беше донякъде прав: демокрацията е скорошна иновация. Но и греши: това, че е нова, не означава, че не е ценна. Това е вярно, дори ако демокрациите са несъвършени и автокрациите понякога работят за известно време. Демокрацията осигурява отчетност на правителствата и глас за гражданите. Това е много по-добре за народа, отколкото обслужването на капризите на деспотите, завършва Уулф.