Разпада ли се демокрацията у нас?

За онези читатели, които се спират само на заглавието и първото изречение и минават към следващата статия: да, разпада се. Разпада се под тежестта на апатията на все по-голям дял от гласоподавателите, все по-широкото влияние на популизма и неспособността на традиционните партии да се адаптират към постоянно променящите се реалности, пише Адриан Николов, старши икономист от екипа на Института за пазарна икономика (ИПИ).

Незаобиколимият факт е, че все по-малко хора вземат участие в изборния процес. Историческият преглед обособява няколко етапа на развитие на избирателната активност у нас. През 90-те години тя е изключително висока, в голяма степен – вследствие на смяната на режима и еуфорията от промените. В следващите две десетилетия активността се задържа в диапазона 50-55% (ако оставим настрана изборите за Европейски парламент, които традиционно привличат по-малко интерес) – относително ниско за страна с претенция за развита демокрация, но все още далеч от притеснителното. Изборната спирала, започнала след пандемията обаче, донесе спад със средно 10 пункта от предишните равнища – около 40%  на повечето избори след 2020 г., до малко над 1/3 на последните, провели се миналата неделя.

Причината, поради която демокрацията изобщо съществува, е, за да даде достъп на гражданите си до лост, с който да влияят на процеса на вземане на колективни решения. В настоящата ситуация обаче над 2/3 от тези, които имат това право у нас доброволно се отказват от него. Причините, изглежда, са най-общо две: първата е, че сред поредица от парламентарни избори, които не успяват да доведат до стабилно управление, на масата от избирателите им е омръзнало да се разхождат до урните, очаквайки, че отново няма да има положителен резултат. Другата, и далеч по-притеснителна, е, че немалко хора вече не намират този модел на управление изначално за подходящ, и съответно бойкотират участието в него.

Този извод е в ясно съзвучие със сериозния ръст на изборните резултати на антисистемните популистки партии, които, взети заедно, получават над 24% от гласовете. Основният им двигател е отричането както на либералната демокрация, така и на осъзнатия рационален избор на България да бъде част от групата на европейските и натовските държави. Това, разбира се, върви с фаворизиране на авторитарния модел на управление, съчетан с влечение към Русия и съюзниците ѝ, макар привидно пакетиран като „собствен път“ или „интереса на обикновения човек“. Тази група избиратели – заедно със значителен дял от негласуващите – би предпочела пълна промяна на модела и преориентиране на страната, което няма как да се определи по друг начин освен като разпад на демокрацията.

В такива случаи е редно да се потърсят и виновниците. Негласувалите най-вероятно имат причина за това, а хората с анти-либерални ценности – причина, поради която не вярват в либералната демокрация. Вероятно част от негласувалите са доволни от състоянието на нещата до степен да не търсят нито „наказание“ , нито „промяна“; същите може и да считат, че като цяло всички основни играчи на политическия терен са еднакво приемливи и не биха застрашили успеха на бизнеса им или качеството на личния им живот. Но в резултат виждаме неспособност на традиционните, „системни“ партии да убедят все по-голям дял от електората, че заслужават доверие да управляват и че са в състояние по някакъв начин да допринесат за подобряването на средата и благосъстоянието. Ако партиите многократно и продължително се провалят в тази си задача, целият процес на представителна демокрация се изпразва от съдържание – ако няма кой да бъде избран, няма смисъл от избори.

Разбира се, разпадът на демокрацията у нас под натиска на апатията, популизма и неадекватността на партиите далеч не е непредотвратим. За да бъде избегнат обаче, е необходимо всички участници в политическия процес да положат неимоверното усилие и да покажат, че могат да управляват за реализация на идеи и цели, различни от властта сама за себе си.