Време е да се сложи край на политическото късогледство в Англосферата

Не трябваше да бъде така. Демократите не трябваше да бъдат в разгара на криза по-малко от четири месеца преди изборите в САЩ, борейки се да приемат реалността, че техният кандидат просто не е годен за още четири години на поста, пише колумнистката на Financial Times Джъмайма Кели.

Имаше и друг начин - такъв, който би изисквал изправянето пред някои трудни истини, малко самоанализ и - най-важното – известна доза далновидност. Но това не беше пътят, по който президентът Джо Байдън, неговият персонал или поддръжниците му бяха готови да поемат. И горчивата ирония е, че те бяха толкова увлечени в използването на всякакви средства, необходими за постигане на това, което смятат за най-висш морален императив в политиката на САЩ - осуетяване завръщането на Доналд Тръмп в Белия дом - че сега направиха много по-трудно за той да бъде спрян.

Тенденцията интелигентни, добронамерени хора да пренебрегват потенциалните дългосрочни последици от изоставянето на предишни силно поддържани принципи в полза на това, което те вярват е морално справедлива кауза, е мистериозно нещо, което демонстрира както силата на подхранваното от интернет групово мислене, така и утилитарния уклон, който доминира на запад. Има склонност да се мисли от гледна точка на лесни уравнения: правенето на x ще предотврати y; y очевидно би било ужасно, следователно правенето на x е правилното нещо. Но какво да кажем, ако извършването на x създава z, и z в крайна сметка е по-лошо от y? Твърде често това изглежда дори не се взема предвид.

Но проблемът с изоставянето на принципи като обективност или правилен контрол на лидерите е, че обществото, съвсем разбираемо, започва да губи доверие, че изобщо има някакви реални принципи. Решението да не се отразява историята с лаптопа на Хънтър Байдън (данни в него уличаваха баща му Джо в корупция – бел. прев.) в навечерието на изборите през 2020 г. може би щеше да е страхотна идея за левицата, ако те бяха последните в историята. Но след като очевидно не беше така, всичко, което тя направи, беше допълнително да подкопае доверието в желанието на медиите и на елита да кажат цялата истина. Така фигури извън елита – хора точно като Тръмп – стават все по-популярни.

И все пак краткосрочното мислене продължава. След болезнения за гледане президентски дебат Байдън даде 22-минутно телевизионно интервю, в което беше попитан как би се почувствал, ако загуби от Тръмп „и всичко, за което предупреждава, се сбъдне“.

„Давам всичко от себе си и върша най-добрата работа, която знам, че мога да върша. За това става дума“, отговори Байдън.

Всъщност не става въпрос за това, както някои бързо отбелязаха. И дори в отговора можеше да се види същото късогледо мислене, което ни вкара в тази бъркотия изначално. „Приоритетът за демократите не е избирането на Джо Байдън, а спирането на Доналд Тръмп...“, написа политическият анализатор Лакшя Джейн.

Често съм поразена, споделя авторката, от истинското напрежение между апокалиптичните предупреждения, че Тръмп ще „сложи край на демокрацията“ и убеждението сред мнозина, които ги разпространяват, че той трябва на всяка цена да „бъде спрян“. Ако демокрацията наистина е върховната ценност, не трябва ли да се остави гласоподавателите да вземат решението кой да управлява страната им?

И къде смятат тези хора, че ще отидат всички американци, които подкрепят Тръмп, ако той бъде „спрян“? Ще отиде ли в небитието движението „Да направим Америка отново велика“ (MAGA), а поляризацията от последното десетилетие ще изчезне за една нощ, или тези гласоподаватели просто не се броят? И наистина ли Тръмп е толкова уникално ужасен? Какво ще кажете, ако някой като губернатора на Флорида Рон Десантис – за когото преди година мнозина предупреждаваха, че е по-лош от Тръмп – се кандидатира отново за президентския пост? Дали тогава изборите ще бъдат съсредоточени около „спирането на Десантис“ на всяка цена?

В нашия британски остров от Англосферата имаме нов министър-председател, който обеща да сложи край на политиката „на парче“ и на „краткосрочното мислене“ в парламента. Времето ще покаже дали новото правителство на сър Киър Стармър може да постигне това. Но ако наистина иска, не трябва да изпада в онзи вид късогледо мислене, което вкара нашите обществени услуги в „порочен кръг“, както се изрази Институтът за управление миналата година.

Както стана много ясно както при голямата загуба на торите, така и при кризата с Байдън, късогледството означава лоша политика. Често обратната реакция, която то предизвиква, в крайна сметка се оказва по-лоша от всичко, което стратегията се е опитвала да избегне първоначално.

Сега от американската общественост зависи да реши кой иска да ръководи страната и тя заслужава да получи цялата истина. Доверието в институциите вече е на или близо до рекордно ниски нива, но то може да спадне още повече, ако обществото почувства, че бива лъгано. Още един мандат на Тръмп може да е лош, но ако доверието в американските институции бъде окончателно разрушено, това би било - в дългосрочен план - още по-лошо, завършва Кели.