Защо милиардерите имат толкова много деца и какво може да научим от тях?

Раждаемостта пада до исторически ниски нива в развития свят и разбирането на причините за това е приоритет за правителствата, загрижени за въздействието върху растежа и публичните финанси, пише в анализ колумнистът на Bloomberg Лионел Лорен. Нашите собствени предпочитания и приоритети играят голяма роля, показват изследванията: кариерното развитие, социалните норми и начинът, по който избираме да прекарваме времето си, са ключови, както и желанието ни да бъдем по-добри и по-фокусирани родители при сега 1,38 средно раждания на жена в Европа и 1,59 в САЩ (по-рано около 2,1). Обикновено, когато страните забогатяват, раждаемостта е склонна да намалява.

И така, защо тогава някои от най-богатите хора на планетата сякаш отъждествяват статуса си с това да имат повече, а не по-малко деца? Илон Мъск, който мечтае да презасели планетата, е баща на 14 деца. Магнатът в луксозния сектор Бернар Арно има пет деца, всяко от които с определена роля в неговата империя LVMH Moet Hennessy Louis Vuitton SE. Павел Дуров, собственик на Telegram Messenger LLP, има шест – без да броим изумителните 100 бъдещи наследници, на които твърди, че е станал баща чрез дарения на сперма в 12 държави – нещо, от което бащата на Мъск също изглежда заинтересован.

Може би това е нещо, присъщо на „алфа-мъжете“ – и не е нещо, което повечето от нас биха сметнали за образцово бащинство, съдейки по съобщенията за това как Мъск се отнася с майките на своя детски „легион“. И все пак, поглед към 100-те най-богати американци в индекса на милиардерите на Bloomberg, включително жени като Мелинда Гейтс и Даяна Хендрикс, показва, че те имат средно малко над три деца – истински бейби бум. Проучване на 948-те най-богати американци от икономиста Риа Уилкен, публикувано през януари, изчислява наличието на средно 2,99 деца. Милиардерите наистина са предимно мъже и като цяло се женят и повторно, така че числата не могат да се сравнят директно с националния (женски) коефициент на плодовитост. Но все пак 2,99 е по-високо от средно 1,94 деца на семейство, регистрирани в данните от преброяването на населението на САЩ. Повечето американци (71%) са имали две или по-малко деца, според миналогодишното Общо социално проучване.

Изглежда, че каквито и да са предпочитанията и нормите на индустриализирания свят, те не се съвпадат точно със свръхбогатите.

Една теория за това е, че милиардерите живеят по коренно различен кодекс, по-близък до династиите на каролингите в Средновековна Европа, отколкото до симпатичния фарс от филма „Деца на килограм“ (който разказва по комичен начин за семейство с 11 деца, бел. ред.). Те са по-склонни да дават приоритет на онаследяването, възпроизводството и запазването на капитала, отколкото останалите от нас. Това може да доведе до по-традиционни нагласи към създаването на брачни отношения. Уилкен изчислява, че цели 95% от милиардерите имат партньор от висшата класа, технически известно като „хомогамия“ (привличане между партньори със сходни характеристики, бел. ред.), и че съпругите на милиардерите е по-вероятно да заемат позиции, които зависят от доходите на съпруга им. Други фактори, като религията, също може да играят роля.

Но по-просто заключение би било, че повечето пари означават, че можеш да имаш толкова деца, колкото искаш. На фона на това, че отглеждането на едно дете до пълнолетие в САЩ струва 310 605 долара, никакви предпочитания или социални норми не могат да пренебрегнат факта, че децата са „много скъпи“, както го формулира демографът Дженифър Скиуба. Въпреки че раждаемостта се срива в страни като Швеция и Япония, данните показват, че мъжете и жените, които се справят по-добре финансово, е по-вероятно да имат деца, отколкото тези, които не се справят толкова добре. Проучване на ООН от миналия месец установи, че 40% от респондентите обвиняват финансовите бариери за това, че не могат да имат идеалния размер семейство.

„Тенденцията по отношение на раждаемостта е водена от увеличаването на неравенството“, коментира икономистът Матиас Дьопке, автор на книгата от 2019 г. „Любов, пари и родителство“ (Love, Money and Parenting), посочвайки примери от разходите за детска грижа до разходите за жилищно настаняване в големите градове, където са и най-добре платените работни места.

Приемането на всичко това може да се окаже ключово за създаването на подходящите за родители политики във времена на паника и отчаяни мерки – да не споменаваме и съпротивата спрямо миграцията. Изплащането на кеш на нови родители, каквато е практиката в страни като Италия, Гърция, а вече и Китай, е малко вероятно да окажат ефект със своите 500-2500 долара.

По-добър ефект може да има достъпът до такава инфраструктура, жилищно настаняване и гъвкавост на работното място, която богатите хора имат в изобилие, според книгата на бившия икономист на Bloomberg Максим Сбаихи за намаляващата раждаемост. Той цитира данни, според които амбицията на Норвегия да подобри достъпа до детски градини от средата на 70-те години е подобрила раждаемостта с 0,1 на всеки 10% ръст на децата в институции за дневна детска грижа.

И въпреки собствените влошени прогнози на Франция раждаемостта в страната остава двойна на тази в Южна Корея – знак, че щедрата подкрепа за детска грижа, семейни помощи и майчинство/бащинство наистина правят разлика. По-справедливото данъчно облагане също може да помогне.

Няма обаче универсално решение. И докато оплакваме спада на раждаемостта, нека не пренебрегваме групите, които изглежда нямат този проблем.