Силните банки правят силна икономика

Големите европейски банки имат излишен капитал от над 500 милиарда евро. За листнатите на борсата банки това представлява 43 процента от пазарната им капитализация, пише за Financial Times Жером Леграс, управляващ партньор и ръководител на изследванията в Axiom Alternative Investments.

В свят, в който банките са свободни да възнаграждават акционерите, както желаят, като същевременно поддържат капитала над минималните регулаторни изисквания, те могат да изплатят 43 процента от цялата си пазарна стойност като специално разпределение. Това е зашеметяващо число. И въпреки това европейските банки се търгуват със средна оценка от 0,6 пъти балансовата им стойност, пише експертът.

Това не е ново: банките се търгуват при ниски оценки от дълго време. Години наред вината падаше най-вече върху отрицателните лихвени проценти, което вредят на рентабилността. Обръщането на паричните политики в световен мащаб промени това и очакванията за рентабилността на банките се повишиха рязко.

И така, какво става? В средата на миналото десетилетие имаше един стар виц за излишния капитал на банките: като акционер бихте били глупак, ако вярвате, че той е ваша собственост, защото всъщност принадлежи на правителствата. Те биха го взели чрез глоби за минали нарушения или чрез нови капиталови изисквания. Но това също е история от миналото: обновяването на банковите регулации чрез регламента Базел IV е почти финализирано и глобалните съдебни дела намаляват бързо – с изключение може би на няколко банки.

Намерили ли са правителствата нов начин за „изземване“ на излишния капитал от банките? Има теория, която набира сила, че нашите времена приличат зловещо на 70-те години на миналия век (с дефлация, рецесия, енергийни шокове и т.н.) и че, както през 70-те години, това ще накара правителствата да контролират прекомерно банките и кредита - нещо, което в крайна сметка ще навреди на акционерите.

Наистина има някои тревожни признаци, от които ще опиша четири, казва Жером Леграс в своя анализ. В началото на кризата с Covid-19 Европейската централна банка (ЕЦБ) наложи пълна забрана за изплащане на дивиденти, независимо от силата на баланса на банката. Това беше оправдано не само от съображения за платежоспособност, но и защото банките „трябваше да продължат да финансират икономиката“. Основното предположение - банките трябва да действат в общ интерес, а не в свой собствен - звучи много благородно, но също така обикновено не се свързва с частни компании. Банките би трябвало да бъдат свободни да свиват или разширяват своите баланси в зависимост от възприятията си за икономическата среда.

Освен това по време на пандемията голям дял от новите заеми бяха гарантирани от правителствата. На теория ролята на банките в икономиката е да насочват капитала, като оценяват рисковете. Когато отпускат стотици милиарди с държавни гаранции, те на практика трансформират голяма част от баланса си в квазидържавни субекти.

Нарастващата значимост на екологичните, социалните и управленските (ESG) фактори също все повече ръководи кредитирането на банките. Това работи по по-фини начини, чрез сложни регулаторни оповестявания и завоалирани заплахи от по-високи капиталови изисквания, но заключението е същото: банковото кредитиране се насочва към някои специфични сектори въз основа на съображения, които не са изцяло финансови.

Много е лесно да се разбере драматичната необходимост от финансиране на прехода към нисковъглеродна енергия, но дискусиите около таксономията или изключването на някои сектори като оръжейния са по-трудни. Банковите акционери може да добият впечатлението, че от тях се иска да вършат работата на законодателите, които се страхуват сами да вземат решения.

И накрая, последните данъчни развития затвърдиха идеята, че парите на банките са пари на правителствата: след години на потисната възвръщаемост някои страни (като Испания и Чехия) решиха да наложат „данък върху извънредните банкови печалби“, за да компенсират ефекта от новите монетарни политики.

Финансовото въздействие остава скромно, но инвеститорите се страхуват от обобщаване и постоянство, особено след като централните банки са изправени пред големи загуби по своите програми за количествено облекчаване чрез закупуване на облигации, тъй като лихвените проценти се повишават - загуби, които ще бъдат прехвърлени на правителствата. Изкушението за компенсирането им ще бъде огромно.

"И все пак смятам, че не трябва да преувеличаваме тези тенденции", заключава Леграс. По-голямата част от кредитирането остава без рестрикции. Освен това Covid наистина беше безпрецедентно събитие и аргументът, че „винаги ще има нова криза, която да оправдае намесата на правителствата“, е малко слаб.

Но това трябва да е предупреждение. Ерата на ниски лихви ни доведе до неправилно разпределение на капитала. Би било жалко да се замени едно погрешно разпределение с друго. От 1972 до 1985 г. Франция има система за количествен кредитен контрол. Няколко години след края й страната се изправи пред „най-тежката си банкова криза от Втората световна война насам“, според Сената, и част от щетите са нанесени след 13 години на кредитен контрол. Не трябва да повтаряме тези грешки: силните банки правят силна икономика.