Промените в закона за потребителския кредит - „мечешка услуга” на кредитополучателите

Пазарната логика предполага, че кредитополучателят ще избере този кредит, който, от гледна точка на неговите намерения (предсрочно погасяване или изплащане до падеж), ще бъде най-изгоден за него/нея. Всяко такова грубо вмешателство в ценообразуването на кредита от страна на банката отново може до доведе само до едно – поскъпване на кредита (т.е. по-висока лихва и други такси), с което да се компенсира риска от предсрочно погасяване.

В желанието си да защити кредитополучателите от едностранна и непрозрачна промяна на лихвения процент от страна на банките законодателят е предвидил и текстове, които да предвиждат ясна методика за определяне на лихвения процент. Според промените лихвеният процент ще трябва да се състои от две компоненти – референтен лихвен процент и фиксирана надбавка. Референтният лихвен процент трябва да е или пазарен индекс (Софибор, Юрибор или Либор), „или комбинация от тях и/или индикатори, публикувани от БНБ и Националния статистически институт." Т.е. компонентите на референтния лихвен процент ще са обусловени изцяло от динамиката на пазара и макроикономическата среда и няма да зависят от банката. Фиксираната надбавка, от своя страна, ще се определя изцяло от банката и би следвало да съдържа в себе си печалбата за банката, кредитния и всички други рискове (странови, валутен и т.н.) по конкретния кредит, както и разходите на банката, невключени в таксите и комисионните.

Като цяло, и в момента банките определят лихвените си проценти по сходна с описаната в закона схема – цена на ресурса (която обикновено е обвързана с лихвите по депозитите и лихвите на междубанковия базар) плюс надбавка. Голямата промяна в законопроекта е, че оттук насетне банката няма да има правото да променя фиксираната си надбавка през целия срок на кредита. Т.е. дори и примерно валутният или кредитният риск да се повиши след няколко години, банката няма да има право да го отрази във вече отпуснати кредити. Всичко това предполага, че банката, с цел минимизиране на потенциалните загуби при неблагоприятни сценарии, ще завиши максимално тази фиксирана надбавка още при отпускането на кредита. Това е всъщност единственият начин да се застрахова срещу по-големия риск, особено при по-дългосрочни кредити. С две суми резултатът отново ще е по-скъп кредит, смята Николова.

Въвеждането на таван на т.нар. годишен процент на разходите (ГПР): според изненадващо внесените в последния момент текстове годишният процент на разходите (лихва плюс всички такси) не може да е по-висок от 5 пъти законната лихва по просрочени задължения. В момента тя е 10% плюс основния лихвен процент (0,4%), или общо 50,4%. Дори и за някои от депутатите, които са вносители на другите текстове в законопроекта, е пределно ясно, че това ограничение автоматично забранява част от кредитния пазар, а именно – този на т.нар. бързи кредити. На този пазар ГПР обикновено е трицифрено или дори четирицифрено число заради високия риск от непогасяване на кредита и заради кратките срокове, за които се отпускат тези кредити. Т.е. с тази разпоредба всъщност най-бедните кредитополучатели, които прибягват до бързи кредити, когато са притиснати до стената, вече ще бъдат оставени с единствената опция да търсят кредити от нелегални лихвари, където условията са далеч по-неблагоприятни, а правна защита на кредитополучателите изобщо не съществува.

Не на последно място, при ипотечните кредити кредитополучателят ще има възможност да избира дали при принудително изпълнение (т.е. при невъзможност да изплаща кредита) да е отговорен само до размера на ипотекираното имущество или да е отговорен до размера на цялото си имущество по Закона  за задълженията и договорите. Т.е. ако избере първата опция, която в общия случай ще бъде предпочитана от кредитополучателя, то тогава банката ще продаде ипотекираното имущество по пазарната цена към момента, независимо дали е по-висока или по-ниска от кредита, и ще заличи кредита. В момента след продажбата на имуществото кредитополучателят остава отговорен за погасяване на остатъка от кредита, ако такъв има (заради понижаване на цените на ипотекирания имот). Без да разглеждаме философския въпрос дали е справедливо, или не кредитополучателят да остава отговорен за покриване на кредита след разпродажбата на ипотекираното имущество в случаите, когато приходите от продажбата не покриват целия дълг, новата разпоредба очевидно прехвърля изцяло пазарния риск от промяна на цената на имуществото от кредитополучателя към банката. Този риск отново няма как да се отрази по друг начин на ипотечните кредити, освен да ги оскъпи.

В крайна сметка промените в закона за потребителския кредит, в търсене на една по-силна защита, всъщност правят „мечешка услуга” на кредитополучателите. Най-бедните ще бъдат отрязани изобщо от легалния кредитен пазар, а останалите най-вероятно ще плащат много по-висока цена на кредитите си като компенсация за по-високите рискове, които ще трябва да се поемат от банките. Дали законодателят си мисли, че този резултат наистина е в услуга на кредитополучателите?