И след увеличението на заплатите учителската професия остава ниско платена

Това ни води и към втория въпрос, а именно – навременно ли е вдигането на заплатите на учителите. Повишаването на учителските заплати отдавна е закъсняло, което костваше скъпо на професията от гледна точка на привлекателност и престиж. Първата стъпка на покачване, както показахме по-горе, няма да успее да компенсира това изоставане, а в най-добрия случай малко ще намали разликата със заплащането в други професии за високообразовани специалисти.

Въпросът за качеството на образование и неговата връзка със заплащането на учителите е по-комплексен. Повечето изследвания показват, че заплащането на учителите е важен фактор за качеството на образованието (от гледна точна на представяне на тестове, изпити, оценявания, кандидатствания в университети и др.) или поне двата индикатора са положително корелирани.

Някои изследователи предполагат, че има и трети (скрити) фактори, които влияят на тази връзка. Така например, ако едно общество издига образованието във висока ценност, то хем ще настоява за високо заплащане на учителите, хем и семействата ще работят с децата допълнително вкъщи за високи резултати. Т. е. добрият резултат на учениците ще е следствие не само от високите заплати на учителите и привлекателността на професията за най-добрите, но и от важността на образованието в семейството и обществото като цяло и инвестицията на допълнителни усилия в тази посока, извън училището.

Други изследвания пък показват, че отвън определена граница на заплащането на учителите, разликите (регионални) не са от значение за качеството, но тези изследвания са правени за далеч по-развити страни от България.

В случая на България вината за западащото качеството на образованието със сигурност не може да се вмени само на ниското заплащане на учителите, макар то безспорно да има своето „съучастие”. Без претенция за изчерпателност, за това са виновни и:

семейната-социална среда в редица групи от обществото;

липсата на свобода на учителите как да преподават материала;

огромната административна тежест върху учителите, които се превръщат от будители в администратори;

неразбираемите/академични учебници, които убиват любознателността и у най-упоритите;

претрупаните учебни планове, които водят до тежки домашни, препускане през материала, преумора и невротичност както при учителите, така и при учениците;

силната теоретичност на образованието и отдалеченост от реални житейски проблеми и умения;
закостенелите методи на преподаване („аз преподавам, вие слушате и възпроизвеждате”), пасивността на учениците в учебния процес и изолираното прилагане на интерактивни методи за обучение;

небалансираният учебен календар с дълга лятна ваканция, която „изтрива” и малкото научено през предходната година;

липсата на реално актуализиране и повишаване на знанията и методите на преподаване от учителите – не е тайна, че с парите за подобряване на квалификацията масово учителите ходят на безплатни екскурзии и почивки;

необвързване по никакъв начин на качеството на преподаване с финансови измерения, напр. бонуси за тези учители, чиито ученици постигат висок резултат на матурите или пък по-голяма субсидия за тези училища, които пращат деца на престижни национални и международни състезания и чиито резултати от външни оценявания са високи;

липсата на стимул за учителите срещу практиката да не се „престарават” в час, за да може децата да ходят на допълнителни, платени уроци пак при тях (било то на индивидуални уроци или в школи преди/след училище, където те преподават). 

Докато не започнат да се адресират по-горните проблеми, паралелно с покачването на учителските заплати, надали нещо ще се промени чувствително в държавното образование. А повишаването на заплатите е отдавна закъсняло и, както изглежда, далеч от нужното за да привлече най-способните младежи в професията. Разбира се, по-добре късно и малко, отколкото никога и нищо.